Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

— Какво би трябвало да изобразяват? — питам аз.

— Сградата, която проектира Франческо.

Почти бях забравил навика му да говори за Колона в сегашно време и винаги да го нарича на малко име.

— Каква сграда?

— Криптата на Франческо. В първата половина на „Хипнеротомахия“ пише, че я проектира. Помниш ли?

— Естествено. Смяташ ли, че прилича на тези тук? — питам аз, сочейки чертежите.

— Не знам. Но ще разбера.

— Как? — Внезапно си спомням какво каза Къри в музея. — Затова ли ти трябват земемери? Искаш да разкопаеш сградата?

— Може би.

— Значи си разбрал защо я е построил Колона?

Това бе решаващият въпрос, до който стигнахме, малко преди да приключи съвместната ни работа. Текстът на „Хипнеротомахия“ намекваше тайнствено за някаква крипта, която строял Колона, но ние с Пол така и не стигнахме до едно общо мнение за нейната същност. Пол си я представяше като ренесансов саркофаг за семейството на Колона, може би предназначен да си съперничи с папските гробници, проектирани от Микеланджело по същото време. Полагайки по-големи усилия да свържа криптата с „Документът Беладона“, аз пък си я представях като място за вечен отдих на жертвите на Колона — теория, която обясняваше по-добре защо „Хипнеротомахия“ пази в пълна тайна предназначението на сградата. Фактът, че Колона никъде не описва напълно вида и местонахождението на зданието, представляваше най-големият пропуск в работата на Пол, когато аз се оттеглих.

Преди той да ми отговори, на вратата се почуква.

— Преместили сте се — казва Джил, влизайки заедно с клубния иконом.

Той застива на място, оглеждайки свърталището на Пол както мъж наднича в женска баня — сконфузено, но с неудържим интерес. Икономът намира място между книгите и слага на масата два комплекта за хранене с бели ленени салфетки. Двамата с Джил носят порцеланови чинии с емблемата на клуба, кана вода и панерче хляб.

— Топъл селски хляб — казва икономът, оставяйки панерчето.

— Пържоли с чер пипер — добавя Джил, следвайки примера му. — Нещо друго?

Поклащаме глави. Джил хвърля последен поглед из стаята и се връща горе.

Икономът налива вода в две чаши.

— Ще желаете ли още нещо за пиене?

Отказваме и той също изчезва.

Пол бързо се заема с вечерята. Като го гледам как се храни, аз си спомням за първата ни среща, за имитацията на Оливър Туист и свитите като паничка шепи. Понякога се питам дали първият му детски спомен не е за глад. В енорийското училище, където израснал, той делял масата с още шест деца, а храната се разпределяла по принципа „който превари, той натовари“. Не знам дали се е отървал от наследството на онези дни. Една вечер през първи курс, когато редовно се хранехме в студентската столова, Чарли се пошегува, че Пол яде толкова бързо, сякаш храненето скоро ще излезе от мода. По-късно същата вечер Пол ни обясни причината и повече никой не си позволи да се шегува.

Сега той протяга ръка за парче хляб, изцяло в плен на радостта да се храни. Апетитните аромати се борят с миризмата на вехти мухлясали книги и дим от камината. При други обстоятелства трапезата би ми харесала. Но сега се чувствам смутен, разтревожен от старите спомени. Сякаш доловил мислите ми, Пол изведнъж отдръпва ръка и се сконфузва.

Побутвам панерчето към него.

— Яж — казвам аз и неохотно се захващам с пържолата.

Зад нас огънят пращи. На стената в ъгъла тъмнее неголям квадратен отвор — входът към тунелите на парното, любимият маршрут на Пол.

— Не мога да повярвам, че още лазиш през тази дупка.

Той оставя вилицата.

— По-добре оттам, отколкото да се разправям с ония горе.

— Тук е като в тъмница.

— Не помня да те е смущавало друг път.

Усещам как се разгарят старите спорове. Пол бързо избърсва устата си със салфетка.

— Зарежи — казва той и слага дневника на масата между нас. — Сега е важно това. — Потупва корицата с два пръста, после побутва книжката към мен. — Имаме шанс да довършим каквото започнахме. Ричард смята, че това може да се окаже ключът.

Аз разтривам с пръст едно петно върху масата.

— Може би трябва да го покажеш на Тафт.

Пол зяпва насреща ми.

— Винсънт смята, че всичко, каквото съм открил заедно с теб, е безполезно. Натиска ме да докладвам два пъти седмично докъде съм стигнал само за да докажа, че не съм вдигнал ръце. Омръзна ми да пътувам до Института всеки път, когато се нуждая от помощта му, а той да повтаря, че работата ми е чиста компилация.