Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

Отново се озъртам към огледалото и го виждам да гледа снега. Очите му са безжизнени, лицето бледо. В далечината пред нас мига жълт светофар. Баща ми ме е научил на още нещо, без да каже и дума: никога не се посвещавай на каквото и да било тъй всеотдайно, че неуспехът да те лиши навеки от щастие. Също като Джак от приказката, Пол би продал последната си крава за шепа вълшебни бобени зърна. Само че вече почва да се пита дали магическото стъбло ще поникне.

Мисля, че го чух от майка си: добрият приятел ще те закрие с гърди веднага, щом го помолиш… но истинският приятел не чака покана. В човешкия живот са толкова редки миговете, когато намираш истински приятел, че да срещнеш трима наведнъж изглежда почти неестествено.

Четиримата се срещнахме в една хладна есенна вечер на първата година. Ние с Пол вече почти навсякъде ходехме заедно, а Чарли — който се представи през първия учебен ден, като нахълта при Пол и му предложи помощ за разопаковане на багажа — живееше в единична стая в края на коридора. Смятайки, че няма по-страшно нещо от самотата, Чарли вечно търсеше нови приятели.

Пол от самото начало прие с предубеждение този див, внушителен образ, който час по час хлопаше на вратата му с нови идеи за приключения. Атлетичното телосложение на Чарли определено му вдъхваше страх, сякаш като малък е бил тормозен от побойник с подобна фигура. Лично аз се изненадвах, че на Чарли не му е писнало от послушковци като нас. През по-голямата част от онзи първи семестър очаквах да ни зареже и да си намери по-подходяща компания. Лепнах му етикета на хлапак от богатото малцинство — от онези с майка неврохирург и баща изпълнителен директор, дето изкарват частна гимназия под любящия взор на цялото учителско тяло и идват в Принстън без други планове, освен да се повеселят и да завършат със среден успех.

Сега ми звучи смешно. Оказа се, че Чарли е израснал във Филаделфия и в свободното си време като санитар доброволец фучал с линейката из най-престъпните квартали на града. Учил в обществена гимназия, баща му бил търговски представител на химически завод, а майка му учителка по физика. Когато подал документи за колеж, родителите му дали да се разбере, че реши ли да учи извън щата, ще трябва сам да си поеме разноските. И Чарли пристигнал в Принстън, натоварен с повече банкови заеми и частни дългове, отколкото ние щяхме да натрупаме чак до дипломирането си. Вярно, Пол идваше от по-ниско, но пък получи стипендия, защото веднага се виждаше колко е изпаднал.

Може би точно затова, ако не броим безсънния месец на Пол преди предаването на дипломните работи, Чарли спеше най-малко от всички ни. Той очакваше велика отплата и за да оправдае саможертвата си, правеше нови и нови жертви. Не е лесно да се утвърдиш като личност в колеж, където едва всеки петнайсети студент е черен и само половината са мъже. Но в това отношение Чарли не признаваше шаблони. Той си беше личност от световен мащаб и притежаваше неудържима целенасоченост, затова от самото начало чувствах, че не той живее в нашия свят, а ние в неговия.

Разбира се, не знаехме нито едно от тия неща през онази късна октомврийска вечер, само шест седмици след като го срещнахме за пръв път, когато той цъфна на прага на Пол с най-безумния си план до момента. Още от времето на Гражданската война принстънските студенти имат обичая да крадат езика на камбаната от Насау Хол — най-високата сграда в студентското градче. Първоначално идеята била, че ако камбаната не удари началото на академичната година, то и самата академична година няма как да започне. Не знам дали някой наистина е вярвал в това; знам обаче, че кражбата на езика се превърнала в традиция и студентите опитвали за тази цел какво ли не — от разбиване на ключалки до катерене по отвесни стени. След повече от сто години ръководството вече било толкова отегчено от лудорията и толкова се тревожело от заплахата за сблъсъци със закона, че накрая обявило: езикът е свален веднъж завинаги. Само че Чарли разполагаше с други сведения. Мамят ни, заяви той; езикът си е на място. И през онази вечер възнамеряваше с наша помощ да го открадне.

Едва ли има смисъл да обяснявам, че да се вмъкна в историческа сграда с подправени ключове и после да бягам от охраната с болния си крак — само заради някакво си безполезно парче желязо и петнайсет минути слава в колежа — не ми се видя твърде умна идея. Но колкото по-дълго ни агитираше Чарли, толкова по-ясно схващах неговата гледна точка: ако старите кучета си имат курсови и дипломни работи, а второкурсниците си избират отговорници и клубове, то за нас, новаците, не остава нищо друго, освен да проявяваме дързост с риска да си понесем последствията. Деканите никога няма да са по-снизходителни от сега, твърдеше той. А когато Чарли настоя, че за задачата са необходими поне трима души, решихме, че единственият достоен начин да разрешим дилемата е чрез гласуване. По типично демократичен начин надделяхме с един глас над Пол и тъй като не обичаше да е в опозиция, той отстъпи. Приехме да бъдем охрана на Чарли и след като обсъдихме плана на кампанията, събрахме кой каквито черни дрехи имаше и в полунощ поехме към Насау Хол.