Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

Също като селски празник в мига преди ураган, масите са напълно пусти. От калната земя под шатрите стърчат туфи трева. Снегът навява отстрани, а белите покривки трептят тревожно под напора на бурния вятър, удържани на място от големи термокани с горещ шоколад и кафе, и подноси със сладки и петифури, обвити в найлонови пашкули. Всичко това предлага една твърде необичайна гледка сред безмълвния двор — сякаш природно бедствие е замразило навеки живота в този нов Помпей.

— Сигурно се шегуват — казва Джил, докато паркираме. Слизаме от колата и той тръгва към залата, спирайки за момент да разтръска коловете на една от шатрите. Цялата структура се разклаща. — Чакайте само Чарли да види това.

Като по команда Чарли изниква на прага на залата. Странно, но явно има намерение да си тръгва.

— Хей, Чък — подвиквам аз, докато се приближаваме, и размахвам ръка към двора. — Как ти се струва това?

Но Чарли си има съвсем други грижи.

— Как очакваш да вляза в аудиторията? — сопва се той на Джил. — Твоите идиоти са сложили на входа някаква мацка, дето не ме пуска.

Джил задържа вратата, за да влезем всички. По думата „идиоти“ разбира, че Чарли има предвид „Бръшляна“. Като представителки на най-голямата християнска група в градчето, три момичета от клуба координират великденските церемонии.

— Не се впрягай — казва Джил. — Просто си мислят, че тия от „Къщурката“ може да сторят някоя пакост. Искат да спипат в зародиш всеки опит за провокация.

Чарли многозначително се хваща за чатала.

— Аз пък едва не им рекох да спипат това в зародиш.

— Прекрасно — казвам аз и се отправям към топлината на залата. Обувките ми вече са подгизнали. — Можем ли да влезем?

На стълбищната площадка една второкурсничка с платиненоруса коса и скиорски тен седи зад дълга маса и още отдалече почва да клати глава. Когато Джил идва откъм стълбището обаче, всичко се променя.

Второкурсничката поглежда сконфузено Чарли.

— Не знаех, че сте с Джил… — започва тя.

Отвътре долита гласът на професор Хендерсън от катедрата по сравнителна литература, която представя Тафт на публиката.

— Забрави — казва Чарли, продължавайки покрай масата към входа на залата. Ние го следваме.

Аудиторията е препълнена. Покрай стените и зад последните редове са се струпали правостоящи. Виждам на последния ред Кати заедно с още две второкурснички от „Бръшляна“, но преди да привлека вниманието й, Джил ме побутва напред, търсейки място, където да застанем. Слага пръст на устните си и посочва сцената. Тафт върви към катедрата.

Лекцията на Разпети петък в Принстън е традиция с много дълбоки корени — първата от трите великденски церемонии, придобили основно значение в живота на мнозина студенти, били те християни или не. Според легендата церемониите били въведени през пролетта на 1758 година от Джонатан Едуардс, пламенен свещеник от Нова Англия, който заемал синекурната длъжност на втори заместник-ректор. Вечерта на Разпети петък Едуардс отвел студентите на среднощна проповед, последвана от религиозна вечеря в събота и празнична литургия в полунощ срещу Великден. По незнаен начин тези ритуали са се съхранили до ден-днешен, закриляни от онзи имунитет спрямо времето и капризите на съдбата, който университетът като древен катранен кладенец придава на всяко нещо, имало неблагоразумието да навлезе и да издъхне в него.

Сред тия неща се оказал и самият Джонатан Едуардс. Скоро след идването си в Принстън той бил ваксиниран срещу едра шарка и тъй като ваксината се оказала твърде мощна, издъхнал след три месеца. Независимо от факта, че болният старец едва ли е имал сили да измисли церемониите, които му приписват, университетските власти ги преповтарят година подир година в така наречения — меко казано — съвременен контекст.

Подозирам, че Джонатан Едуардс не си е падал нито по меките приказки, нито по съвременния контекст. Като се има предвид най-знаменитата му метафора за човешкия живот като паяче, увиснало над адската бездна и удържано само от гневната Божия десница, старецът сигурно се обръща в гроба си всяка пролет. Проповедта за Разпети петък вече е най-обикновена лекция на преподавател от хуманитарния факултет; в нея рядко се споменава за Бога и още по-рядко за ада. Някогашната религиозна вечеря, която трябва да е била оскъдна и протестантска по дух, днес се заменя с банкет в най-хубавата студентска столова. А среднощната литургия, която някога без съмнение е разтърсвала стените, днес представлява някаква анонимна прослава на вярата, където дори и атеистите се чувстват на място. Може би по тази причина на великденските церемонии се стичат по свои съображения студенти от най-различен произход и всички си тръгват доволни — получили са очакваното и убежденията им са били уважени.