Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

— Том — подвиква Джил, — затвори тоя проклет прозорец.

Сега и Пол се обръща да ме погледне.

Мрежата виси навън, сякаш някой е избягал през прозореца. Но има нещо нередно. Полицайката просто не му е обърнала внимание.

— Елате да видите — казвам аз и плъзвам пръсти по стърчащите от рамката синтетични влакна. Също като срязаната мрежа, те сочат навън. Ако някой бе удрял с ножа от външната страна, щяха да са обърнати към нас.

Чарли вече оглежда цялата стая.

— Няма и кал — посочва той локвата на пода.

Двамата с Джил се споглеждат и Джил приема това като обвинение. Щом мрежата е срязана отвътре, значи пак опираме до отключената врата.

— Няма никаква логика — казва Джил. — Ако бяха влезли през вратата, нямаше да излязат през прозореца.

— При всяко положение няма логика — отвръщам аз. — Както и да са влезли, нормалното е да си тръгнат през вратата.

— Трябва да кажем на охраната — разгорещява се Чарли. — Не мога да повярвам, че онази полицайка дори не огледа рамката.

Пол мълчи и нервно опива дневника.

Обръщам се към него.

— Все още ли смяташ да ходиш на лекцията на Тафт?

— Да, мисля. До началото остава почти час.

Чарли реди книги по най-горните лавици, до които може да стигне само той.

— Попътно ще отскоча да съобщя на полицаите какво са пропуснали — казва той.

— Сигурно е било глупава лудория — промърморва неуверено Джил. — Голите олимпийци са решили да се позабавляват.

След още няколко минути подреждане решаваме едновременно, че не бива да прекаляваме. Джил обува вълнени панталони и пъхва взетата назаем риза в найлонов плик от ателието за химическо чистене.

— Можем и да хапнем набързо по нещо в „Бръшляна“.

Пол кимва, прелиствайки съчинението на Бродел „Средиземноморският свят през епохата на Филип II“, сякаш очаква някой да е откраднал страници.

— Трябва да си проверя нещата в клуба.

Джил ни оглежда.

— Май е по-добре да се преоблечете, момчета.

Пол е твърде угрижен, за да го чуе, но аз схващам намека, тъй че се връщам в спалнята. „Бръшляна“ не е място, където бих искал да ме зърнат в подобен вид. Само Пол, невидима сянка дори и за членовете на своя клуб, живее по други правила.

Докато проверявам чекмеджетата, изведнъж осъзнавам, че почти всичките ми дрехи са мръсни. В дъното на шкафа откривам смачкан на топка бежов панталон и една сгъната риза, недокосвана тъй отдавна, че гънките са като направени с ютия. Търся зимното си яке, после се сещам, че то още виси върху раницата на Чарли долу в тунелите. Примирявам се с палтото, което получих от майка си за Коледа, и минавам в общата стая, където Пол седи до прозореца, зяпа книжните лавици и усилено разсъждава над нещо.

— Ще вземеш ли дневника със себе си? — питам аз.

Той потупва парцаленото вързопче в скута си и кимва.

Оглеждам наоколо.

— Къде е Чарли?

— Вече тръгна — отговаря Джил, докато ни извежда в коридора. — Да поговори с полицията.

Той взима ключовете на сааба си и ги прибира във вътрешния джоб. Преди да затвори вратата зад нас, проверява джобовете си.

— Ключове за стаята… ключове за колата… лична карта…

Толкова се старае, че чак ме хваща страх. Не е в негов стил да се грижи за дреболии. Хвърлям поглед към общата стая и пак виждам двете писма върху масата. После Джил затваря вратата все тъй старателно и натиска бравата да види дали няма да поддаде. Тръгваме към колата му и мълчанието натежава. Докато той включва двигателя, в далечината минават полицаи — сенки сред сенките. Гледаме ги една-две секунди, после Джил рязко натиска скоростния лост и колата плъзва напред из мрака.

След будката на пазача край северния вход на градчето завиваме надясно по Насау стрийт — главната улица на Принстън. В този късен час тя е безжизнена, движат се само камион със сол и два снегорина, изкарани по спешност от гаражите. Тук-там в нощта сияят витрини и снегът се трупа пред тях. Книжарницата „Талбот и Микобър“ вече е затворена, но в кафене „Пекод“, където има и ксерокс, гъмжи от дипломанти, бързащи трескаво да довършат работите си, преди да е ударил сетният час.

— Радваш ли се, че свърши? — подхвърля Джил към Пол, който пак е потънал в мисли.

— Дипломната работа ли?

Джил мълчаливо го гледа в огледалото.

— Още не е довършена — казва Пол.

— Я стига. Готова е. Какво ти остава?

Дъхът на Пол замъглява задното стъкло.

— Доста — казва той.

На кръстовището завиваме по Уошингтън Роуд и продължаваме към Проспект авеню, където са клубовете. Джил благоразумно се въздържа от въпроси. Усещам как мислите му взимат друга насока. В събота вечер е годишният бал на „Бръшляна“ и като председател на клуба той трябва да наглежда подготовката. След като изостана с тази задача заради дипломната си работа, напоследък той редовно отскача до „Бръшляна“ да види дали всичко върви както трябва. Според Кати, когато утре вечер я придружа дотам, нямало да позная вътрешността на клуба.