Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

Продължава към третото платно.

— Художникът е Понтормо — казва Пол, още преди Къри да си отвори устата.

— Да. „Йосиф в Египет“.

— Как успя?

— Лондончани не искаха да я дадат директно на Принстън. Наложи се да го уреждам чрез „Метрополитън“.

Къри се кани да добави още нещо, когато Пол забелязва последните две картини от поредицата — две големи дървени плоскости, изрисувани в ярки тонове.

— Андреа дел Сарто — казва моят приятел със задавен от вълнение глас. — Истории за Йосиф. Виждал съм ги във Флоренция.

Ричард Къри мълчи. През първата ни лятна ваканция Пол замина на негови разноски за Италия да изучава историята на „Хипнеротомахия“. Това му беше единственото пътуване в чужбина.

— Имам приятел в двореца „Пити“ — казва Къри и скръства ръце. — Той бе много добър към мен. Даде ми ги за месец.

Пол стои цяла минута вцепенен и безмълвен. Влажната му коса е полепнала по главата, но докато гледа картините, устните му бавно се разтягат в усмивка. Виждайки неговата реакция, най-сетне проумявам, че картините неслучайно са подредени по този начин. Те оформят послание с нарастваща сила, което само Пол може да разбере. Къри навярно е настоял за подреждането, а попечителите са се съгласили от любезност към госта, донесъл повече творби от всички останали заедно. Стената пред нас е подарък от Къри за Пол, мълчалив поздрав по случай завършването на дипломната работа.

— Чел ли си поемата на Браунинг за Андреа дел Сарто? — пита Къри, опитвайки да изрази идеята в думи.

Аз съм я чел за един литературен семинар, но Пол поклаща глава.

— „Ти вършиш туй, що другите бленуват цял живот“ — рецитира Къри. — „Мечта? Бори се да я сътвориш, и страдай, и умирай.“

Пол най-сетне се обръща и слага ръка върху рамото на Къри. После отстъпва назад и изважда вързопчето изпод ризата си.

— Какво е това? — пита Къри.

— Нещо, което Бил ми донесе току-що. — Пол се запъва и аз усещам, че не е сигурен как ще реагира Къри. Той внимателно разопакова книгата. — Мисля, че трябва да го видиш.

— Моят дневник — изрича смаяно Къри. Прехвърля малката книга от ръка в ръка. — Не мога да повярвам…

— Ще го използвам — казва Пол. — За финала.

Но Къри не го чува. Гледа книгата и усмивката му изчезва.

— Откъде се появи?

— От Бил.

— Чух това. Къде го е намерил?

Пол се колебае. Гласът на Къри е изтънял.

— В една нюйоркска книжарница — намесвам се аз. — Антикварна.

— Невъзможно — прошепва Къри. — Търсих тази книга навсякъде. Обиколих всяка книжарница, всеки антикварен магазин, всяка заложна къща в Ню Йорк. Беше изчезнала. За трийсет години, Пол. Беше изчезнала.

Той прелиства страниците, следейки грижливо текста едновременно с поглед и пръсти.

— Да, гледай. Ето мястото, за което ти разказвах. Тук се споменава Колона. — Прескача на нов абзац, после на още един. — И тук също. — Той рязко вдига глава. — Бил не се е натъкнал случайно на дневника тази вечер. Не и точно преди крайния срок за дипломната ти работа.

— Какво намекваш?

— Ами чертежът? — пита Къри. — Бил даде ли ти и него?

— Какъв чертеж?

— Парчето кожа. — С палци и показалци Къри оформя квадрат, приблизително трийсет на трийсет сантиметра. — Сгънато и пъхнато по средата на дневника. На него имаше чертеж.

— Не беше в книгата — казва Пол.

Къри отново я прехвърля от ръка в ръка. Погледът му е станал студен и унесен.

— Ричард, трябва да върна дневника на Бил утре — казва Пол. — Тази нощ ще го чета. Може би ще ми помогне да се справя с последната част.

Къри се опомня.

— Не си ли довършил дипломната работа?

В гласа на Пол се прокрадва тревога.

— Последната част не е като другите.

— Но нали утре е крайният срок?

Пол мълчи. Къри плъзва ръка по кожената подвързия, после му подава дневника.

— Довършвай. И не подлагай на риск каквото си заслужил дотук. Залогът е твърде голям.

— Няма. Мисля, че почти открих каквото ми трябва. Съвсем близо съм.

— Трябва ли ти нещо, само кажи. Разрешително за разкопки. Земемери. Ако изобщо съществува, ще го намерим.

Гледам Пол и се питам за какво говори Къри.

Пол се усмихва нервно.

— Нищо повече няма да ми трябва. След като вече имам дневника, ще го открия сам.

— Само не забравяй целта. Никой не е вършил подобно нещо преди. Спомни си Браунинг. Туй, що другите бленуват цял живот.

— Сър — долита глас изотзад.

Обръщаме се и виждаме, че към нас се задава един от ръководителите на музея.

— Мистър Къри, заседанието на попечителите започва след малко. Ако обичате, елате на горния етаж.