Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

— Ричард — провиква се той към главната зала.

Неколцина присъстващи се обръщат да го погледнат, но не забелязвам познати лица. По стените висят картини — прозорци към света на багрите сред унило бялата сграда. Върху невисоки колони в съседната зала са изложени реставрирани гръцки вази.

— Ричард — повтаря Пол по-високо.

Голата глава на Къри се извърта върху дългия му, дебел врат. Той е висок и жилест, облечен с моден раиран костюм и червена вратовръзка. Когато вижда Пол да върви към него, в тъмните му очи пламва топлина. Съпругата на Къри е починала преди повече от десет години, деца няма и сега приема Пол като свой единствен син.

— Момчета — казва сърдечно той и разперва ръце, сякаш сме още деца. Обръща се към Пол. — Не очаквах да те видя толкова скоро. Мислех си, че ще свършиш по-късно. Колко приятна изненада.

Той опипва копчетата на маншетите си, в погледа му искри удоволствие. После се пресяга да стисне ръката на Пол.

— Как я карате?

Ние се усмихваме. В гласа на Къри звучи младежка енергия, но иначе времето не му прощава. Откакто го видях — само преди шест месеца — в движенията му се е прокраднала вдървеност, а зад плътта на лицето сякаш започва да се оформя пустота. Сега Ричард Къри е собственик на голяма търговска къща за произведения на изкуството в Ню Йорк и попечител на далеч по-известни музеи от тукашния. Но според Пол след изчезването на „Хипнеротомахия“ от живота му, блестящата кариера се оказала обикновен заместител, борба да забрави някогашното увлечение. Всъщност никой не бил по-изненадан и по-малко впечатлен от неговия успех, отколкото самият Къри.

— А — казва той и се обръща, сякаш иска да ни представи на някого. — Видяхте ли картините?

Зад него виси платно, което виждам за пръв път. Озъртам се и разбирам, че останалите картини също не са ми познати.

— Не са от университетската колекция — казва Пол.

Къри се усмихва.

— Съвършено вярно. Тази вечер всеки попечител е донесъл по нещо. Обзаложихме се кой ще успее да даде най-много картини на музея за временно ползване.

Старият футболен капитан все още е съхранил следи от някогашните облози и предизвикателства.

— Кой спечели? — питам аз.

— Музеят — отвръща уклончиво той. — Ние се караме, Принстън печели.

В настаналото мълчание Къри оглежда лицата на онези, които още не са избягали от залата след нашето нахълтване.

— Канех се да ви покажа всичко това след срещата — казва той на Пол, — но не виждам защо да не го сторя сега.

Прави ни знак да го последваме и тръгва към една зала вляво. Озъртам се въпросително към Пол, но явно и той не разбира.

— Джордж Картър старши донесе тези две — казва Къри, показвайки мимоходом две малки гравюри на Дюрер в толкова стари рамки, че дървото изглежда почти овъглено. — А на „Уолгемът“ са отсреща. — Той посочва към другия край на залата. — От „Филип Мъри“ донесоха тези двама чудесни маниеристи.

Къри ни въвежда в нова зала, където изкуството на двайсети век е заменено от картини на импресионисти.

— Кланът Уилсън донесе четири: Бона, един малък Мане и две на Тулуз-Лотрек. — Оставя ни време да ги разгледаме. — Семейство Маркан добави този Гоген.

Пак прекосяваме главната зала и в залата за антиките Къри казва:

— Мери Найт донесе само един, но много голям римски бюст и казва, че може да го подари на музея. Извънредно щедро.

— Ами ти? — пита Пол.

Заедно с Къри сме направили пълна обиколка на партера и отново достигаме началната точка. Той размахва ръка.

— Това е мое.

— Коя по-точно? — пита Пол.

— Всичките.

Двамата се споглеждат. В главната зала има над дузина картини.

— Елате насам — казва Къри и се обръща към стената близо до мястото, където го заварихме. — Искам да ви покажа тези.

Повежда ни покрай платната, без да обяснява.

— Какво общо имат? — пита накрая.

Аз поклащам глава, но Пол се досеща веднага.

— Темата. Всички са свързани с библейската история за Йосиф.

Къри кимва.

— „Йосиф продава жито на народа“ — започва той, сочейки първата картина. — Нарисувана от Бартоломеус Бреенберг около 1655 година. Убедих института „Барбър“ да ни услужи с нея.

Изчаква малко, после пристъпва пред втората картина.

— „Йосиф и братята му“ от Франц Маулберч, 1750 година. Погледнете обелиска на втори план.

— Напомня ми гравюра от „Хипнеротомахия“ — казвам аз.

Къри се усмихва.

— Отначало и аз си помислих същото. За жалост по всичко личи, че няма никаква връзка.