Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

— О, боже… — прошепва Пол, като се промъква между Чарли и мен.

— Някой е влязъл с взлом — обяснява Джил.

— Някой просто е влязъл — поправя го Чарли. — Не беше заключено.

Обръщам се към Джил, който излезе последен. От месец насам Пол ни моли да заключваме, докато си свърши дипломната работа. Само Джил вечно забравя.

— Вижте — защитава се той и сочи прозореца в другия край на стаята. — Оттам са влезли. Не през вратата.

Под северния прозорец на общата стая се е стекла локва вода. Самият прозорец зее широко и по перваза се трупа сняг, навян от вятъра. Мрежата против комари е срязана с три мощни удара.

Двамата с Пол влизаме в спалнята си. Погледът му пробягва по чекмеджетата, вдига се към лавицата, изработена от Чарли, където държи библиотечните книги. Книгите са изчезнали. Той продължава да върти глава насам-натам. Задъхва се. За миг сякаш пак сме в тунелите. Нищо не е познато, освен гласовете.

— Няма значение, Чарли. Не са влезли оттук.

— За теб няма значение, защото не са ти взели нищо.

Полицаят продължава да крачи из общата стая.

— Някой трябва да е знаел… — мърмори тихичко Пол.

— Виж там — казвам аз и посочвам смъкнатия дюшек на едното легло.

Пол се обръща. Книгите му са налице. Грабва ги с треперещи ръце и почва да проверява заглавията.

Аз преглеждам собствените си вещи и откривам почти всичко на място. Дори прахта си стои. Някой е ровил из документите ми, но само една снимка на титулната страница на „Хипнеротомахия“ — подарък от баща ми — е смъкната от стената и извадена от рамката. Едното ъгълче е подгънато, но иначе няма вреди. Взимам я. Като се оглеждам, забелязвам, че е разместена и една от книгите ми — коректурен екземпляр от „Писмото Беладона“, отпечатан преди баща ми да реши, че „Документът Беладона“ звучи по-добре.

Джил излиза в хола и подвиква към нас:

— Не са взели нищо мое, нито пък на Чарли. При вас как е, момчета?

В гласа му звучи нотка на вина и надежда, че въпреки ужасяващото безредие нищо не е откраднато.

— Моите вещи са си на място — съобщавам му аз.

— Нищо не са открили — казва ми Пол.

Преди да го попитам какво има предвид, откъм коридора ни прекъсва женски глас:

— Мога ли да ви задам няколко въпроса?

Полицайката с мургава кожа и къдрава коса бавно ни оглежда от глава до пети, докато се измъкваме от ъглите на спалнята. Облеклото ни привлича вниманието й — Пол е с долнището от анцуга на Кати, а аз с нейната блузка от екипа за синхронно плуване. Отгоре на всичко сме мокри от снега.

Според табелката върху джобчето на униформата, жената се казва лейтенант Уилямс. Тя изважда бележник.

— Вие сте…

— Том Съливан — представям се аз. — Той е Пол Харис.

— Откраднато ли е нещо?

Пол продължава да шари с очи из стаята, без да обръща внимание на посетителката.

— Не знаем — казвам аз.

Тя вдига очи.

— Проверихте ли?

— Засега не сме забелязали нещо да липсва.

— Кой напусна последен стаята тази вечер?

— Защо?

Уилямс тихичко кашля.

— Защото знаем кой не е заключил вратата, но не и кой е оставил прозореца отворен.

Тя леко натъртва на думите вратата и прозореца, за да ни напомни, че сами сме си докарали тая беля.

Едва сега Пол забелязва прозореца. Лицето му пребледнява.

— Сигурно съм аз. В спалнята беше страшно горещо, а Том не искаше да отваряме прозореца. Дойдох тук да поработя и сигурно съм забравил да го затворя.

— Слушайте — казва Джил на полицайката, като вижда, че тя няма намерение да ни остави на мира, — не може ли да приключваме? Мисля, че вече няма нищо за гледане.

Без да чака отговор, той затръшва прозореца, отвежда Пол на дивана и сяда до него.

Жената драсва няколко последни думи в бележника си.

— Прозорецът отворен, вратата отключена. Нищо не е изчезнало. Нещо друго?

Всички мълчим.

Уилямс поклаща глава.

— Обирите се разкриват трудно — казва тя, сякаш сме я натоварили с огромни надежди. — Ще докладваме в градската полиция. Друг път заключвайте, преди да излезете. Ще си спестите неприятностите. Ако научим нещо, ще ви уведомим.

Тя тръгва към изхода, скърцайки с подметки на всяка крачка. Зад нея вратата се затваря сама.

Отивам да огледам прозореца. Водата от разтопения сняг на пода е съвсем бистра.

— Няма да си помръднат пръста — казва Чарли и поклаща глава.

— Все едно — отвръща Джил. — Нали нищо не е откраднато.

Пол мълчи, но очите му все тъй шарят из стаята.

Отварям прозореца и вятърът отново нахлува в стаята. Джил раздразнено извръща глава към мен, но аз се взирам в мрежата против комари. Срязана е от три страни покрай рамката и се вее по вятъра. Отново поглеждам пода. Калта е само от моите стъпки.