Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

Докато сваля очилата и ги прибира сгънати в нагръдния джоб на сакото си, Тафт накланя глава настрани и казва:

— Ето, това ви давам и вярвам изцяло във вас. — Прави крачка назад и добавя: — Благодаря на всички. Лека нощ.

Ръкоплясканията бликват от всички ъгли на залата — отначало плахи и сдържани, скоро те се превръщат в бурна вълна. Въпреки досадното прекъсване, публиката е очарована от този странен мъж, хипнотизирана от неговата причудлива сплав на интелект и кръвожадност.

Тафт кимва и бавно повлича нозе към масата с намерението да седне, но овациите не стихват. Някои слушатели скачат на крака, продължавайки да ръкопляскат.

— Благодаря — повтаря той, все още прав, и се подпира на облегалката на стола.

Познатата усмивка отново се появява на лицето му. Сякаш през цялото време той е дебнал публиката, а не тя него.

Професор Хендерсън става, излиза на катедрата и призовава за тишина.

— По традиция — казва тя — тази вечер предлагаме скромна трапеза на двора, между тази зала и катедралата. Доколкото разбрах, обслужващият персонал е монтирал нагреватели между масите. Моля, заповядайте. — Тя се обръща към Тафт и добавя: — След като приключих с това обявление, позволете ми да благодаря на доктор Тафт за незабравимата лекция. Несъмнено направихте впечатление, докторе.

Тя се усмихва, макар и с усилие.

Публиката отново ръкопляска, после започва да се оттегля към изхода.

Тафт прекосява сцената, а аз гледам него. Това е един от редките случаи, когато имам възможност да видя стария отшелник. Сега най-сетне разбирам защо Пол тъй силно се поддава на магнетичното му влияние. Дори да знаеш, че си играе с теб, просто не можеш да откъснеш очи от него.

Тафт прекосява през сцената с бавна, тежка походка. Белият екран автоматично изчезва в процепа на тавана и трите изображения се превръщат в сиви сенки по черната дъска отзад. Едва различавам детето във въздуха и дивите зверове, разкъсващи останките на жените.

— Идваш ли? — пита Чарли, който се е задържал на прага.

Изтичвам след него.

— Не успя ли да намериш Пол? — пита Чарли, когато го догонвам.

— Каза ми, че не иска помощ.

Но когато разказвам какво съм чул отвън, Чарли ме поглежда така, сякаш не е трябвало да пускам Пол. Някой спира до нас да поздрави Джил и Чарли се обръща към мен.

— Пол с Къри ли тръгна? — пита той.

Поклащам глава.

— Отиде при Бил Стийн.

— Идвате ли на коктейла, момчета? — подвиква Джил, усещайки, че всичко живо се изнизва. — Стига сме се правили на отшелници.

— Дадено — казвам аз и Джил се успокоява. Мислено вече е в стихията си — сред тълпата.

— Ще трябва да избягваме Джак Парлоу и Кели, те дрънкат само за бала — казва той, като се връща до нас. — Но иначе няма да е много зле.

Повежда ни надолу по стъпалата към бледосинкавия двор, където снегът вече е затрупал следите на Къри и Пол. Под шатрите гъмжи от студенти и аз почти веднага си спомням колко безнадеждна работа е да избягваш някого, щом си с Джил. Тръгваме през снега към шатрата до катедралата и незабавно околните почват да се лепят по него като мухи на мед.

Най-напред изниква блондинката от вратата.

— Тара, как си? — подхвърля любезно Джил, когато тя идва под платнения покрив. — Вълненията май ти дойдоха в повечко, а?

Чарли не проявява интерес към блондинката. За да избегне сблъсъка, той насочва вниманието си към масата, където на нагревателни плочи се топлят сребърни кани с пресен горещ шоколад.

— Тара — казва Джил, — нали познаваш Том?

Тя намира любезен начин да подскаже без думи, че не ме познава.

— А, да — весело подмята Джил. — Класови различия.

Трябват ми две-три секунди, за да осъзная, че има предвид разликата в специалностите и лекциите.

— Том, това е Тара Пиърсън от втори курс — продължава той, виждайки, че Чарли ни избягва. — Тара, това е моят добър приятел Том Съливан.

Положението става още по-неудобно. Щом Джил млъква, Тара го изчаква да ни обърне гръб и посочва към Чарли.

— Толкова съжалявам, че бях груба с вашия приятел. Нямах представа кои сте…

И тъй нататък, и тъй нататък. Доколкото разбирам, опитва се да докаже, че заслужаваме по-добро отношение, отколкото останалите нищожества, защото с Джил си мием зъбите на една мивка. Колкото по-дълго приказва, толкова повече се чудя как тъй още не е станала за смях и не са я прогонили от „Бръшляна“. Има легенда — вярна или не, това не знам — че второкурснички като Тара, които не могат да се похвалят с друго, освен с външност, понякога успяват да се вредят в клуба благодарение на специална процедура, наречена „юруш на третия етаж“. Поканват ги на тайния трети етаж на клуба и там им обясняват, че няма да бъдат приети без конкретна проява на жертвоготовност. Мога само да предполагам каква е същността на саможертвата, а Джил, естествено, отрича самото съществуване на процедурата. Но навярно тъкмо в това е магията на подобни митове — колкото повече остане недоизказано, толкова по-невъобразими стават.