Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

Тара навярно се досеща какво си мисля или просто забелязва, че не я слушам, защото изръсва едно последно извинение и се отдалечава през снега. Прав ти път, мисля си аз, като гледам как се вмъква в друга шатра с развяна коса.

Забелязвам Кати. Уморена от разговори, тя стои край отсрещната шатра. Чашата горещ шоколад в ръката й още вдига пара, а фотоапаратът виси на врата й като талисман. След миг съобразявам за какво се оглежда. Преди няколко месеца бих заподозрял най-лошото — че търси неуловимия мъж на живота си, онзи, който да намира време за нея, когато аз прекарвам по цели нощи с „Хипнеротомахия“. Днес съм поумнял. Тя просто разглежда катедралата. Мрачното здание надвисва като канара над бяло море, същинска мечта за фотографа.

Има нещо странно в привличането — нещо, което едва започвам да опознавам. Когато срещнах Кати за пръв път, мислех си, че ако излезе на магистралата, всички шофьори ще ударят спирачки да я зяпат. Не всички се съгласиха с мен (Чарли например предпочита по-закръглени жени и харесва Кати не заради външния вид, а заради нейната решителност), но аз бях като ударен от гръм. Двамата полагахме взаимни усилия да се представим в най-добра светлина — с най-добрите си дрехи и маниери — докато стигнах до извода, че ако нещо ми придава ореол на тайнственост в очите й, то е, че съм с два курса над нея и дружа с председателя на нейния клуб. През онези дни хуквах изпотен под студения душ още щом си представех как я хващам за ръка или вдъхвам аромата на косата й. И двамата бяхме грабнали върховния трофей и прекарвахме дните си на пиедестал.

Разбира се, онези ранни дни отминаха и аз я свалих на земята. Караме се, защото в моята стая е твърде топло, а тя спи на отворен прозорец; тя ме гълчи задето си взимам десерт допълнително — днес, казва, дори и мъжете си плащат за дребните грехове. Джил се шегува, че ме е опитомила, и за да смекчи впечатлението добавя, че съм див по природа. Всъщност аз съм създаден за семеен уют. Включвам термостата дори да ми е топло и ям десерт без да съм гладен, защото зад всеки строг упрек на Кати се спотайва намекът, че няма да търпи тия неща в бъдеще — с други думи, че ние двамата имаме бъдеще. Някогашните ми фантазии, подхранвани от електрическия потенциал между двама познати, вече са поотслабнали. Най-много я харесвам такава, каквато е сега на двора.

Очите й са напрегнати — признак за дълъг и тежък ден. Вятърът си играе с разпуснатата коса по раменете й. Стига ми просто да я гледам отдалече, да попивам нейния образ. Но когато прекрачвам напред и скъсявам разстоянието, тя ме забелязва и махва с ръка.

— Каква беше тая история на лекцията? — пита тя. — Кой е онзи тип?

— Ричард Къри.

— Къри? — Тя хваща ръката ми. Прехапва устна. — Пол добре ли е?

— Да, струва ми се.

За момент потъваме в мълчание и гледаме навалицата. Мъже предлагат горните си дрехи на твърде оскъдно облечени приятелки. Русата Тара е успяла да хване някого.

Кати махва с ръка към залата.

— Е, какво мислиш?

— За лекцията ли?

Тя кимва и започва да навива косата си на кок.

— Малко зловеща — казвам аз. Злият великан няма да получи комплименти от мен.

— Но по-интересна от обичайното — подхвърля тя и ми подава чашата с горещ шоколад. — Би ли подържал това?

Навива косата си на възел и го закрепва с две дълги фиби, които вади от джоба. Сръчността, с която оформя нещо, без да го вижда, ми напомня как майка ми връзваше вратовръзките на баща ми, застанала зад него.

Тя ме поглежда в лицето.

— Какво има?

— Нищо. Просто си мисля за Пол.

— Ще приключи ли навреме?

Крайният срок за дипломната работа. Дори и сега тя държи „Хипнеротомахия“ под око. Утре вечер ще се отърве от тази моя бивша любовница.

— Надявам се.

Ново мълчание, този път малко по-напрегнато. Докато се чудя как да сменя темата — да речем, с нещо за нейния рожден ден, за подаръка, който я чака в стаята — лошият късмет се стоварва изневиделица. Под формата на Чарли. След двайсетина кръгчета около масите с почерпки най-сетне е решил да дойде при нас.

— Закъснях — обявява той на Кати. — Ще ме въведеш ли в течение?

Чарли по принцип си е чудак, но най-странното в него е, че сред мъже се държи като безстрашен гладиатор, а пред жените губи и ума, и дума.

— В течение? — повтаря развеселено Кати.

Той лапва една петифура, после още една, оглеждайки за познати лица из тълпата.

— Е, нали знаеш. Как върви учението. Кой с кого ходи. Какво ще правиш догодина. Обичайното.