Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

— Млъквайте, по дяволите! Вървете да го свалите!

Човекът отново изчезва от поглед.

— Не мисля, че е от ХТ — казва загрижено Чарли. — По-скоро е някой пиян от Голата олимпиада.

Но човекът беше облечен. Взирам се в мрака, опитвайки да различа нещо. Този път човекът остава навътре. До мен пийналите апостоли се кикотят.

— Скачай! — виква пак един от тях, но Дерек го блъска назад и му нарежда да млъкне.

— Пръждосвайте се оттук — заповядва Кели.

— Кротко, момиче — казва Дерек и започва да събира разпръснатата си трупа.

Джил гледа всичко това със същата непроницаема, леко усмихната физиономия, както и при пристигането на момчетата от „Тигъра“. Свежда очи към часовника си и казва:

— Е, май се повеселихме достатъч…

— Мамка му! — изревава Чарли.

Гласът му едва не заглушава ехото на втория трясък. Този път обаче чувам звука съвсем ясно. Това е изстрел.

Двамата с Джил извръщаме глави тъкмо навреме. Човекът изхвръква заднешком през стъклото и за част от секундата увисва във въздуха. Сетне тялото му глухо тупва в снега и ударът сякаш засмуква цялата суматоха и шумотевица из двора.

Светът замръзва.

Първото, което си спомням, е звукът от стъпките на Чарли, който тича към тялото сред снега. После след него се втурва цяла тълпа, хората заграждат мястото и вече не мога да видя нищо.

— О, боже — шепне Джил.

— Добре ли е? — вика някой в навалицата. Но не забелязвам раздвижване.

Най-сетне чувам гласа на Чарли:

— Някой да извика линейка! Кажете, че имаме човек в безсъзнание на двора до катедралата!

Джил изважда телефона от джоба си, но преди да набере номер, двама университетски полицаи пристигат на местопроизшествието. Единият си пробива път през тълпата. Другият почва да разпръсква зяпачите. За момент виждам как Чарли, коленичил до тялото, прави сърдечен масаж — съвършени движения като удари на бутало. Колко е странно изведнъж да го видя с какво се занимава нощем.

— Линейката е на път!

В далечината вият сирени.

Краката ми почват да треперят. Побиват ме тръпки, сякаш нещо мрачно и страшно прелита над нас.

Линейката пристига. Задните врати се разтварят, двама санитари изскачат отвътре и пристягат пострадалия върху носилка. Виждам ги на пресекулки заради непрестанно минаващите зяпачи. Когато вратите на линейката се затварят, най-сетне различавам къде е паднало тялото. Оголеният плочник изглежда някак нередно, като драскотина върху безупречната кожа на принцеса от детска книжка. Онова, което първоначално взимам за кал, е петното от удара. Черното всъщност се оказва червено — петна от кръв. Канцеларията горе тъне в мрак.

Линейката потегля; сирените бавно заглъхват и мигащите светлини изчезват, когато завива по Насау стрийт. Гледам отпечатъка в снега. Напомня онези отпечатъци, които обичат да правят децата, само че е много по-крив. Вятърът фучи и аз обгръщам раменете си с длани. Едва когато тълпата на двора започва да се разпръсва, осъзнавам, че Чарли го няма. Тръгнал е с линейката и вместо гласа му, който очаквах да чуя, наоколо тегне зловеща тишина.

Студентите бавно напускат двора, разговаряйки с приглушени гласове.

— Дано да е добре — казва Джил и слага ръка на рамото ми.

За момент имам чувството, че говори за Чарли.

— Да се прибираме — подканва той. — Ще те откарам.

Радвам се на топлината на ръката му, но стоя неподвижно и гледам. Пред мисления ми поглед човекът пада отново, за да се блъсне в земята. Действието се разпада на отделни парчета, чувам трясъка на строшено стъкло, после изстрела. Започва да ми призлява.

— Хайде — казва Джил. — Да се махаме оттук.

Вятърът се засилва и аз приемам предложението. Кати е изчезнала някъде в суматохата около линейката. Една нейна приятелка ми казва, че се върнала в общежитието със съквартирантките си. Решавам да й позвъня по-късно.

Джил лекичко слага ръка на гърба ми и ме побутва към сааба, който ни чака сред снега близо до входа на залата. С онзи негов безпогрешен инстинкт да избира най-доброто, той включва отоплението на умерено ниво, пуска стара балада на Франк Синатра, за да превърне вятъра в неприятен спомен, и подкарва през студентското градче с леко превишена скорост, за да ме увери, че стихиите са безсилни пред нас. Отзад снегът постепенно закрива всичко.

— Видя ли кой падна? — тихо пита той, след като сме потеглили.

— Нищо не видях.

— Нали не мислиш… — Джил не довършва и се привежда над волана.

— Какво?