Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

Отначало Пол изпадна в униние. Старомодно чаровната картина обрисувана от баща ми — как човек случайно се натъква на важни документи — рухна в небитието. Но според мен по-болезнени бяха размислите, към които тласна Пол този факт, съмненията и колебанията дали неговата гениалност не е само провинциален талант, едва мъждукаща звездица в най-мрачното кътче на небосвода. Този отличник във всички дисциплини трябваше да признае, че е безнадеждно изостанал и че почти религиозното преклонение на преподавателите му няма ни най-малка стойност, щом не е в състояние да направи поне една решителна крачка през дебрите на „Хипнеротомахия“.

И сетне, през онова негово лято в Италия, всичко се промени. Пол откри трудовете на италианските учени, през чиито текстове успя да прегази благодарение на отличните си познания по латински. Ровейки из подробната италианска биография на венецианския Претендент, той узна, че някои елементи от „Хипнеротомахия“ са силно повлияни от книга със заглавие „Рогове на изобилието“, публикувана през 1489 година. Като подробност в живота на Претендента това изглеждаше без значение… но Пол, който пристъпваше към проблема с неизменната мисъл за римския Франческо, видя много повече. Независимо какво твърдеше Колона за времето на написване на книгата, вече съществуваше доказателство, че тя е съставена след 1489 година. По онова време римският Франческо би трябвало вече да е поне на трийсет и шест, а не на четиринайсет. И макар че Пол не си представяше за какво му е трябвало да лъже за годината, той осъзна, че се е справил с предизвикателството на Тафт. За добро или за зло, беше навлязъл в света на баща ми.

Последва период на възходяща самоувереност. Въоръжен с четири езика (петият, английският, вършеше работа само за вторичните източници) и с превъзходни познания за живота и епохата на Колона, Пол се нахвърли върху текста. С всеки ден се отдаваше все повече и повече на проекта, възприемайки едно отношение към „Хипнеротомахия“, което ми бе познато до болка: страниците представляваха бойно поле, където двамата с Колона щяха да се сражават, и победителят получаваше всичко. Отново се завърна влиянието на Винсънт Тафт, попритихнало през месеците преди пътуването. Докато интересът на Пол бавно придобиваше характера на мания, Тафт и Стийн заемаха все по-видно място в неговия живот. Мисля, че без намесата на един човек, те щяха да ми го отнемат завинаги.

Този човек бе Франческо Колона. Книгата му съвсем не се оказа тъй лесен противник, както се надяваше Пол. Макар да напрягаше цялата си мисловна мощ, той откри, че планината не помръдва. Напредваше все по-бавно, а есента постепенно премина в зима. Пол стана раздразнителен, язвителен и груб — нещо, което можеше да е усвоил само от Тафт. Джил ми разказа, че в „Бръшляна“ вече си правели майтапи с Пол, когато сядал на масата да обядва с купища книги подръка и не разговарял с никого. Колкото повече чезнеше неговата увереност пред очите ми, толкова по-ясно разбирах думите на баща си: „Хипнеротомахия“ е сирена, примамлива песен от далечен бряг, зад която се крият хищни зъби и нокти. Ухажваш я на свой собствен риск.

Мина време. Дойде пролетта; под прозорците ни колежки по плажни блузки играеха фризби; катерици тичаха по отрупаните с цвят клони; тъпо кънтяха удари на тенис ракети; а Пол продължаваше да седи сам в сумрачната си стая зад заключена врата с надпис „НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ“. Всичко, което харесвах в този нов сезон, за него беше само досадна пречка — ароматите и звуците, чувството на нетърпение след дългата зима сред книгите. Знаех, че самият аз съм се превърнал в пречка за него. А когато той ми говореше, речта му звучеше като прогноза за времето нейде в чужбина. Рядко го посещавах.

Трябваше му цяло лято самота, за да се промени. В началото на септември, след три месеца в опустялото студентско градче, той ни посрещна с радост и ни помогна да се настаним. Изведнъж бе готов да общува, нямаше търпение да отдели повече време на приятелите си и рядко мислеше за миналото. През началните месеци на онзи семестър дружбата ни се възроди тъй чудодейно, както дори не смеех да се надявам. Пол само свиваше рамене пред зяпачите в „Бръшляна“, които дебнеха всяка негова дума в очакване на поредния бисер; отделяше по-малко време на Тафт и Стийн; наслаждаваше се на приятелските трапези и на дългите разходки между лекциите. Дори намираше нещо смешно в начина, по който боклукчиите изпразваха контейнера под прозореца ни всеки вторник точно в седем сутринта. Вярвах, че кризата е отминала. Нещо повече — вярвах, че се е възродил.