— Дали да не се обадим на Пол? Да видим дали е добре.
Джил ми подава клетъчния си телефон, но няма обхват.
— Сигурен съм, че е добре — казвам аз.
Няколко минути търпим тишината в купето, опитвайки да прогоним тревожните мисли. Накрая Джил насочва разговора в друга посока.
— Разкажи ми за пътуването — казва той. Преди няколко дни бях отскочил до Кълъмбъс да отпразнувам завършването на дипломната си работа. — Как беше у дома?
Разговаряме на пресекулки, скачаме от тема на тема и се мъчим да забравим тревогата. Разказвам му последните новини за по-големите си сестри — едната е ветеринарка, другата учи финанси. Джил си спомня, че рожденият ден на майка ми наближава и пита за нея. Споделя, че въпреки всичките грижи около планирането на бала е успял да си напише дипломната работа в срок, докато ме нямаше. Постепенно почваме да се чудим дали Чарли е приет в медицинския институт и се питаме къде ще постъпи, защото на някои теми той мълчи скромно дори пред нас.
Караме на юг. Общежитията се извисяват от двете ни страни в мрачната нощ. Вестта за станалото край катедралата навярно е плъзнала из студентското градче, защото не виждаме пешеходци, а колите са паркирани до тротоара. Пътят до паркинга, на около осемстотин метра зад общежитието, ми се вижда толкова дълъг, колкото и бавното връщане пеш назад. От Пол няма и следа.
Изследователите на „Франкенщайн“ често казват, че чудовището е олицетворение на самия роман. Мери Шели, която започнала да го пише едва деветнайсетгодишна, насърчава това тълкуване, наричайки книгата своя чудовищна рожба, мъртва твар със свой собствен живот. Навярно е знаела какво говори — самата тя причинила смъртта на собствената си майка при раждането, а на седемнайсет години губи дете.
За известно време смятах, че Мери Шели е единствената допирна точка между моята дипломна работа и тази на Пол: тя и римлянинът Франческо Колона (който според някои учени бил едва четиринайсетгодишен, когато написал „Хипнеротомахия“) изглеждаха прекрасна двойка — юноша и девойка, надарени със зряла мъдрост. През онези месеци, преди да се запозная с Кати, за мен Мери и Франческо бяха любовници, разделени от времето, еднакво млади в различни епохи. За Пол, който мереше ръст с учени от бащиното ми поколение, те бяха символ на младежката сила срещу упоритата инерция на възрастта.
Колкото и да е странно, Пол постигна първия си успех в борбата с „Хипнеротомахия“ едва когато доказа, че Франческо Колона е бил по-възрастен, а не по-млад. През подготвителната година беше попаднал при Тафт още млад и зелен, и злият великан веднага надуши влиянието на баща ми. Макар да твърдеше, че се е оттеглил от изучаването на древната книга, Тафт нетърпеливо се зае да доказва на Пол колко глупави са теориите на баща ми. Все още привързан към теорията за венецианския Колона, той изложи най-силното доказателство в полза на Претендента.
„Хипнеротомахия“ е публикувана през 1499 година, обясни Тафт, когато римлянинът Колона бил на четирийсет и пет години; дотук няма проблеми. Но последната страница на романа, съставена собственоръчно от Колона, твърди, че книгата е написана през 1467 година — когато предпочитаният от баща ми Франческо е бил едва на четиринайсет. Колкото и невероятно да изглежда, че един престъпен монах е написал „Хипнеротомахия“, другият вариант е направо невъзможен.
И тъй, досущ като онзи досаден цар, който измислял все нови и нови задачи за младия Херкулес, Тафт остави Пол да се нагърби с товара на доказателствата. Докато новото му протеже не се справеше с въпроса за възрастта на Колона, Тафт отказваше да му съдейства в каквито и да било изследвания за предполагаемия римски автор.
Почти не се поддава на обяснение защо моят приятел отказа да се пречупи пред логиката на фактите. Пол откри вдъхновение не само в предизвикателството на Тафт, но и в самия Тафт — макар да отхвърляше неговото закостеняло тълкуване на „Хипнеротомахия“, той се нахвърли със същата стръв върху първоизточниците. Докато баща ми се ръководеше от вдъхновението и интуицията, търсейки предимно на екзотични места като манастири и папски библиотеки, Пол възприе педантичния подход на Тафт. Нито една книга не бе твърде скучна за него, нито едно място твърде незначително. Зае се да претърси библиотечната система на Принстън от горе до долу. И постепенно представата му за книгите, също като представата за водата на момче, прекарало целия си живот край тихо езеро, бе разрушена от това внезапно гмуркане в океана. В деня, когато потеглил към колежа, колекцията му от книги наброявала около шестстотин тома. Само в библиотеката „Файърстоун“ имаше над осемдесет километра рафтове, а като цяло библиотечният фонд на Принстън надхвърляше шест милиона.
Читать дальше