Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

Ние с Кати го гледаме как се промъква покрай стената към бюрото, взима няколко от старите си чертежи на криптата, рисувани месеци наред, после изчезва също тъй бързо, както се появи. Полъхът от затварянето на вратата размърдва листовете по пода.

Докато Кати слиза от масата, имам чувството, че съвсем ясно чета мислите й. Няма бягство от тази книга. И най-твърдото решение на света не ще ми помогне да се изтръгна от нея. Дори тук, в „Бръшляна“, където е вярвала да намерим спокойствие, „Хипнеротомахия“ дебне отвсякъде — от стените, от въздуха, нахълтва през вратата в най-неочаквания момент.

Но за моя изненада в момента я вълнуват само фактите, които съобщи Пол.

— Идвай! — нарежда тя в изблик на енергия. — Трябва да намеря Сам. Ако арестуват Тафт, ще й се наложи да смени заглавието.

Горе заварваме Джил и Пол да разговарят в единия ъгъл. Сякаш цялата зала е стихнала от изненада, че клубният отшелник се появява на подобно събитие.

— Къде е тя? — обръща се Кати към кавалера на Сам.

Аз съм твърде разсеян, за да чуя отговора. От две години си представям Пол като главен обект за майтапи в „Бръшляна“ — странния звяр, окован долу в мазето. Но сега всички абсолвенти са застанали мирно, сякаш един от старите портрети е оживял пред очите им. Лицето на Пол е напрегнато, едва ли не отчаяно; или не забелязва, че целият клуб го гледа, или не дава пет пари за това. Приближавам се да чуя за какво си говорят и виждам как Пол подава на Джил нагънат лист хартия. Картата с криптата на Колона.

Когато двамата се обръщат, всички в клуба гледат как Джил напуска залата. Абсолвентите се опомнят първи. Един след друг ръководителите на клуба почват да чукат с кокалчетата на пръстите си по маси, по парапети, по дъбовата ламперия. Пръв започва заместник-председателят Брукс, след него е ковчежникът Картър Симънс; и накрая от всички страни се разнася мощен тътен за сбогом. Паркър, все още на дансинга, удря по-силно от всички останали с надеждата да се прояви за последно. Но вече е късно. И пристигането, и оттеглянето на Джил са прецизно избрани. Той е като танцьор, който знае кога да изпълни стъпката само веднъж. Докато шумът на тълпата заглъхва, аз изтичвам след двамата.

— Ще откараме Пол до дома на Тафт — казва Джил, когато ги догонвам в Служебната стая.

— Какво?

— Трябва да вземе нещо. Чертеж.

— Сега ли отивате?

— Тафт е в полицията — повтаря той обясненията на Пол. — Пол се нуждае от превоз.

Чувствам как се въртят механизмите на съдбата. Джил иска да помогне като Чарли; иска да опровергае онова, което му казах на болничния паркинг.

Пол мълчи. По лицето му разбирам, че е трябвало да потеглят само двамата с Джил.

Каня се да обясня на Джил, че не мога, че ще трябва да тръгнат без мен, когато изведнъж всичко се обърква още повече. На прага изниква Кати.

— Какво става? — пита тя.

— Нищо — отвръщам. — Хайде да се връщаме долу.

Тя ме разбира погрешно.

— Не успях да открия Сам по телефона. Трябва да й съобщя за Тафт. Нали няма да се сърдиш, ако отида до редакцията на „Принс“?

Джил не пропуска удобния случай.

— Разбира се. И без това Том идва с нас до Института. По-късно ще се видим в катедралата.

Кати е готова да се съгласи, но изражението ми ме издава.

— Защо? — пита тя.

— Важно е — отговаря простичко Джил.

Това е един от редките случаи, когато поставя себе си на второ място.

— Добре — казва неохотно Кати и посяга да стисне ръката ми. — Ще се видим в катедралата.

Кани се да добави още нещо, когато отдолу долита страховит тътен, последван от експлозия на разбити стъкла.

Джил хуква към стълбището, ние се втурваме подир него и виждаме долу невероятно опустошение. Езеро от пурпурна течност се разлива във всички посоки, влачейки остри парчета стъкло. В центъра на опразненото от всички пространство стои Паркър Хасет, зачервен и изгарящ от яд. Току-що е повалил целия мокър бюфет заедно с лавиците, бутилките и чашите.

— Какво става, по дяволите? — обръща се Джил към един второкурсник, който стои на площадката до нас и зяпа с интерес произшествието.

— Паркър се е побъркал. Някой го нарече алкохолик и той пощуря.

Вероника Тери бърше очи със смачканата пола на бялата си рокля, вече изцапана с розово червило и опръскана с вино.

— Цяла вечер му се подиграваха — проплаква тя.

— За бога — строго пита Джил, — как го остави да се натряска така?

Тя го гледа с недоумение. Очаквала е съчувствие, а среща ярост. Гостите наоколо си шушукат, опитвайки да прикрият доволните си усмивки.