Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

Тя кимва и хваща ръката ми.

— Кънкьорите ни ненавиждаха.

— Моите сестри ме водеха да се пързаляме с шейни — споделям аз.

В очите на Кати трепват искрици. Сеща се, че има едно предимство: тя е голяма сестра, а аз — малко братче.

— В Кълъмбъс няма много хълмове — продължавам аз, — тъй че ходехме все на едно и също място.

— И сестрите ти те влачеха нагоре с шейната.

— Разказвал ли съм ти вече?

— Не, просто големите сестри винаги правят така.

Не мога да си я представя как влачи шейна по нагорнището. Моите сестри са яки като мулета.

— Разказвал ли съм ти за Дик Мейфийлд? — питам аз.

— За кого?

— Момчето, с което излизаше сестра ми.

— И какво?

— Когато го чакаше да се обади, Сара не ме пускаше да припаря до телефона.

Тя усеща закачката в тона ми. И това влиза в правилото — големите сестри винаги правят така.

— Не вярвам Дик Мейфийлд да е имал моя телефонен номер.

Кати се усмихва и преплита пръсти с моите. Неволно си припомням сплетените пръсти на Пол.

— Важното е, че имаше номера на сестра ми — казвам аз. — Беше я накарал да хлътне до уши, макар че караше старо червено камаро с изрисувани отстрани пламъци.

Кейт неодобрително поклаща глава.

— Дик Жребеца и неговата машина за лов на мацки — добавям аз. — Казах го една вечер, когато беше дошъл, а майка ми ме прати да си легна без вечеря.

Дик Мейфийлд изниква пред мен като по магия. Той ме наричаше Малкия Том. Веднъж ме взе да се повозя с камарото и ми разкри една тайна. Няма значение колко си дребен. Важен е размерът на пламъка в двигателя ти.

— Мери се срещаше с един, който караше мустанг, модел шейсет и четвърта — казва Кати. — Питах я дали правят нещо на задната седалка. Тя рече, че онзи прекалено се боял да не изцапа колата.

Истории за секс, сведени до истории за коли. Начин да разговаряме за всичко и за нищо.

— Първата ми приятелка караше фолксваген — подемам аз. — Беше падал във вода и от задната седалка винаги лъхаше една особена миризма, като на сурова риба. Нищо не можеше да се прави на нея.

Тя се обръща към мен.

— Първата ти приятелка е можела да кара кола?

Почвам да мънкам, защото усещам как съм се насадил. Накрая смутено признавам:

— Аз бях на девет, а тя на седемнайсет.

Кати се разсмива. Известно време мълчим, сетне ми се струва, че най-сетне е дошъл подходящият миг.

— Казах на Пол — изричам аз.

Тя вдига очи.

— Повече няма да работя по книгата.

Кати не отговаря веднага. Вдига ръце и разтрива раменете си, сякаш й е студено. След толкова много намеци чак сега осъзнавам, че не е свикнала с прохладата в стаята.

— Искаш ли сакото ми? — питам я.

Тя кимва.

— Цялата съм настръхнала.

Няма начин да не погледна. Ръцете й са покрити със ситни пъпчици. Извивките на гърдите й са млечнобели като на порцеланова статуетка.

— Ето — казвам аз и я намятам със смокинга.

Дясната ми ръка докосва рамото й само за миг, но тя посяга и я задържа. Времето спира. Както съм се извил към нея и чакам, тя привежда глава напред. Ароматът на парфюм се смесва с мириса на косата й. Ето, най-сетне получих нейния отговор.

Кати накланя глава настрани, а аз посягам в тъмното пространство между сакото и раменете й, за да я прегърна през кръста. Триенето в плата на роклята задържа пръстите ми на място и аз откривам, че я държа здраво, но без ни най-малко усилие. Пред лицето й провисва кичур коса, но тя не го отмята назад. Под долната й устна има петънце от червило — толкова мъничко, че може да бъде видяно само съвсем отблизо. Все още съм изненадан, че стигнах дотук. Сетне достигам още по-близо, където вече нищо не различавам, и нейните топли устни покриват моите.

Точно когато целувката се задълбочава, чувам отваряне на врата. Готов съм да наругая натрапника, но виждам, че пред нас стои Пол.

— Какво става? — питам аз и се отдръпвам назад.

Пол замаяно се озърта из стаята.

— Извикали са Винсънт за разпит — едва успява да избъбри той.

Изглежда точно толкова изненадан от срещата с Кати, колкото и тя да го види тук.

От все сърце се надявам да лепнат на Тафт убийство.

— Кога?

— Преди час или два. Току-що разговарях с Тим Стоун в Института.

Настава неловко мълчание.

— Намери ли Къри? — питам аз, докато бърша червилото от устните си.

Но в кратката пауза преди Пол да отговори, ние безмълвно подхващаме стария спор за „Хипнеротомахия“ и за решението, което взех.

— Дойдох тук да поговоря с Джил — отсича Пол, слагайки край на разговора.