Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

Брукс нарежда на един от служителите да вдигне бара и отново да зареди лавиците, а Доналд Морган, в цялото си великолепие на нов председател, се опитва да успокои Паркър сред развълнуваната тълпа, откъм която долитат всевъзможни синоними на думата „пияница“ — някои от тях доста обидни. Смеховете звучат като оскърбления. Паркър, наранен на пет-шест места от стъклените шрапнели, стои сред езеро от смесени напитки като античен винар. Когато най-сетне се обръща към Доналд, лицето му е изкривено от ярост.

Кати ахва и закрива устата си с длан. Паркър се нахвърля върху Доналд и двамата рухват на пода. Отначало се борят, после почват да си разменят юмруци. Ето го представлението, което всички са чакали — Паркър да си плати за безбройните дребнави обиди, за онова, което е вършил на третия етаж, да изкупи с болка омразата, трупана от две години насам. Един сервитьор се задава с парцал и започва да бърше, създавайки допълнителен спектакъл покрай битката. Вълни от алкохол пробягват насам-натам по лакирания дървен под и в тях се отразява дъбовата ламперия по стените, но сякаш нищо не може да попие и капка — нито парцалът, нито килимът, нито дори смокингите. А двамата продължават да се бият, размахвайки ръце и крака като бръмбар, който опитва да се измъкне от локвата, преди да се удави.

— Да вървим — казва Джил и ни повежда покрай скандала, който вече не е негова грижа.

Пътищата пред нас са като черни шевове по бяло платно. Саабът е стабилен, макар че Джил натиска газта и вятърът вие наоколо. На Насау стрийт са се сблъскали две коли, светлините им мигат, шофьорите крещят, нечии силуети минават пред спрелите автомобили на пътна помощ. В северния край на студентското градче един полицай изскача от будката и ни прави знак, че входът е затворен, но Пол вече сочи в обратна посока, на запад. Джил превключва на трета, после на четвърта, пресечките прелитат и остават назад.

— Покажи му писмото — казва Джил.

Пол изважда нещо от вътрешния си джоб и го протяга към задната седалка, където съм аз.

— Какво е това?

Пликът е разкъсан отгоре, но в горния ляв ъгъл виждам печата на заместник-декана по студентските въпроси.

— Беше в пощенската ни кутия — обяснява Джил.

„Мистър Харис,

С настоящото ви уведомявам, че моят кабинет разследва обвинение в плагиатство, повдигнато срещу вас от вашия научен ръководител д-р Винсънт Тафт. Поради характера на обвиненията и възможния им ефект върху вашето дипломиране през следващата седмица ще се проведе извънредно заседание на Дисциплинарната комисия, което да разгледа вашия случай и да вземе решение. Моля, свържете се с мен, за да уговорим предварителна среща и за да потвърдите получаването на това писмо.

— Той знаеше какво прави — казва Пол, когато приключвам четенето.

— Кой?

— Винсънт. Тази сутрин.

— Като те заплаши с писмото?

— Той знаеше, че нищо не може да ми направи. Затова се захвана с баща ти.

Чувам как в гласа му се прокрадват обвинителни нотки. Всичко се връща към момента, когато блъснах Тафт.

— Ти си онзи, който избяга — промърморвам тихичко аз.

Едната гума хлътва в дупка и под колата плисва разтопен сняг.

— Но съм и онзи, който извика полицията — отвръща Пол.

— Какво?

— Затова прибраха Винсънт. Казах им, че съм го видял близо до библиотеката, когато застреляха Бил.

— Излъгал си ги.

Чакам Джил да реагира, но той не откъсва очи от пътя. Гледам тила на Пол и ме обзема странното чувство, че виждам самия себе си, че отново съм в колата на баща ми.

— Това ли е? — пита Джил.

Пред нас се издигат бели дървени къщи. На адреса на Тафт не свети нито един прозорец. Отзад се тъмнее горичка с обсипани в бяло корони.

— Не свети — промърморва замислено Пол. — Още е в полицията.

— Господи, Пол — казвам аз. — Откъде изобщо си сигурен, че чертежът е тук?

— Няма къде другаде да го скрие.

Джил дори не ни чува. Стреснат от вида на къщата, той отслабва натиска върху спирачките, оставя колата да продължи по инерция и се готви да завие обратно. Но точно когато слага крак върху съединителя Пол дръпва ръчката на вратата и изскача на тротоара.

— По дяволите. — Джил удря спирачки и изскача след него. — Пол.

Вятърът заглушава думите му. Виждам как Пол мърда устни и сочи къщата. После тръгва натам през снега.

— Пол… — подвиквам съвсем тихичко аз и също слизам.

В съседната къща светва лампа, но Пол не обръща внимание. Изкачва се на верандата, притиска ухо към вратата и почуква.