Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

— Къде отиваме? — пита Джил и се озърта към огледалото.

— В „Бръшляна“ — казва Пол.

Когато пристигаме, клубът е пуст и безмълвен. Някой е нахвърлял на пода в главната зала куп парцали, за да попият разсипания алкохол, но тук-там още блестят мътни езерца. Завесите и покривките са на петна. Не се вижда никой от персонала. Изглежда, Кели Данър е пропъдила всичко живо.

Килимът по стълбището към втория етаж е подгизнал — подметките на гостите са пренесли алкохола. След като влизаме в Служебната стая, Джил затваря вратата и щраква лампата. Останките от строшения мокър бюфет са струпани в ъгъла. Огънят в камината догаря, но над жаравата все още играят пламъчета.

Виждайки телефона на масата, аз се сещам за номера, който не успях да си спомня, когато клетъчният телефон на Джил спря да работи, и изведнъж проумявам какво е всичко това. Провал в паметта; погрешна връзка. Линията между Ричард Къри и Пол е претоварена със смущения и сред тях посланието на Къри се губи. И все пак той бе изложил исканията си съвсем недвусмислено.

Кажи ми къде е чертежът, Винсънт, каза той на лекцията за Разпети петък, и повече няма да ме видиш. Това е единственото, което още ни свързва. Но Тафт отказа.

Джил вади ключ и отваря махагоновия шкаф.

— Ето я — казва той, изваждайки картата.

Мислено виждам отново как Къри пристъпва на двора към Пол, после се отдалечава към катедралата, към сградата „Дикинсън“ и кабинета на Бил Стийн.

— Божичко — промърморва Джил. — Как ще оправим тая каша?

— Обади се в полицията — казвам аз. — Къри може да дойде за Пол.

— Не — възразява Пол. — Той няма да вдигне ръка срещу мен.

Но Джил е имал предвид съвсем друго — как ще се оправдаем, че избягахме от дома на Тафт.

— Къри е убил Тафт? — изумява се той.

Аз заключвам вратата.

— Убил е и Стийн.

Чувствам се като в херметична камера. Останките от мокрия бюфет, пренесени тук от долния етаж, излъчват сладникав мирис на гнило.

Джил стои до масата и мълчи.

— Той няма да вдигне ръка срещу мен — повтаря Пол.

Но аз си спомням писмото, което открихме в бюрото на Стийн. Искам да ти направя едно предложение. Ще има предостатъчно и за двама ни. И сетне отговорът на Къри, който едва сега разбирам в истинския му смисъл: Ами Пол?

— Ще го стори — казвам аз.

— Грешиш, Том — повишава глас Пол.

Но аз все по-ясно виждам накъде води всичко.

— Когато отидохме на изложбата, ти показа дневника на Къри — казвам аз. — Той знаеше, че Тафт го е откраднал.

— Да, но…

— Стийн дори му е казал, че ще откраднат дипломната ти работа. Къри искаше да се докопа до нея преди тях.

— Том…

— После, в болницата, ти му разказа за всичко, което откри. Дори му каза, че търсиш чертежа.

Посягам към телефонната слушалка, но Пол слага ръка върху моята.

— Спри, Том — казва той. — Изслушай ме.

— Той ги е убил.

Сега Пол на свой ред се привежда напред. Изглежда сломен, но изрича нещо, което и двамата с Джил не сме очаквали.

— Да. Точно това ти казвам. Ще ме изслушаш ли най-сетне? Точно това имаше предвид Ричард в болницата. Помниш ли? Малко преди да дойдеш в чакалнята. Ние с теб се разбираме, синко. Каза ми, че не можел да спи, защото се тревожел за мен.

— И какво?

Гласът на Пол трепери.

— После каза: Ако знаех какво ще направиш, щях да постъпя другояче. Ричард си мислеше, че знам, че е убил Бил. Искаше да каже, че би го сторил по друг начин, ако знаеше, че ще напусна по-рано лекцията на Винсънт. Така че полицията да не ме заподозре.

Джил започва да крачи напред-назад. В камината една цепеница се разпада на въглени.

— Помниш ли поемата, която цитира той на изложбата?

— Браунинг. Андреа дел Сарто.

— Как бяха думите?

— Ти вършиш туй, що другите бленуват цял живот — цитирам аз. — Мечта? Бори се да я сътвориш, и страдай, и умирай.

— Защо избра точно тази поема?

— Защото гледахме картините на Дел Сарто.

Пол удря с длан по масата.

— Не. Защото ние разгадахме онова, което не успяха да разгадаят той, баща ти и Винсънт. Онова, за което е мечтал Ричард през целия си живот. За което се е борил, и страдал, и умирал.

Обзело го е мъчително раздразнение, каквото не съм виждал у него от времето на съвместната ни работа, когато той сякаш очакваше да действаме като един организъм, да мислим по един и същ начин. Отдавна трябваше да си я решил. Не може да е чак толкова трудна. Ето че пак си играем на гатанки, разгадаваме мислите на човек, когото според Пол би трябвало да познаваме еднакво добре. Но всъщност никога не съм разбирал Колона или Къри тъй добре, че да задоволя неговите изисквания.