Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

Вятърът фучи покрай фасадата, вдига облаци снежен прах от покрива. Прозорецът на съседа изгасва. След като никой не отговаря Пол натиска бравата, но вратата се оказва заключена.

Джил застава до него.

— Какво ще правим?

Пол почуква отново, после вади от джоба си връзка ключове, подбира един и го пъхва в ключалката. Натиска с рамо. Раздава се скърцане на панти.

— Не може така — казвам аз, като се мъча гласът ми да звучи авторитетно.

Но Пол вече е влязъл и оглежда първия етаж. Без да каже нито дума, той изчезва навътре в къщата.

— Винсънт! — долита гласът му от мрака. — Винсънт, тук ли си?

Думите му постепенно заглъхват. Чувам стъпки по стълбището, после настава тишина.

— Къде отиде? — пита Джил, пристъпвайки към мен.

Наоколо се носи странна миризма — неясна, и все пак силна. Вятърът нахлува през вратата, блъска ни в гръб, подмята кичурите на Джил. Обръщам се и затварям. Клетъчният телефон на Джил почва да звъни.

Щраквам ключа на лампата, но без резултат. Очите ми почват да привикват с полумрака. Пред мен е столовата на Тафт — барокова мебел, тъмни стени, столове с лъвски лапи. Отсреща има стълбище.

Телефонът на Джил звъни отново. Той е зад мен, вика Пол. Миризмата се засилва. На малката масичка до стълбището се въргалят три предмета. Протрит портфейл, връзка ключове и очила. Изведнъж всичко се прояснява.

Обръщам глава към Джил.

— Вдигни телефона.

Докато той бърка в джоба си, аз изтичвам нагоре по стъпалата.

— Кати… — долита отдолу гласът му.

Всичко е обгърнато в сенки, наложени една върху друга. Стълбището изглежда начупено като мрак, гледан през призма. Джил повишава глас.

— Какво? Господи…

После той хуква нагоре, блъска ме, крещи да побързам, казва ми онова, което вече знам.

— Тафт не е в полицейския участък. Пуснали са го преди повече от час.

Стигаме до площадката точно навреме, за да чуем крясъка на Пол.

Джил ме тласка напред, по посока на звука. Обзема ме мъчителното чувство, че сме закъснели, че най-страшното вече е станало. Джил ме изпреварва, изтичва по коридора надясно. Усещането ми за реалност се накъсва на отделни мигове между инстинктивните действия. Краката ми се движат. Времето тече все по-бавно; светът е превключил на долна предавка.

— О, боже — стене Пол. — Помогнете ми.

Стените на спалнята са огрени от лунни лъчи. Гласът на Пол идва от банята. Отново усещам неуместния мирис — мирис на фойерверки и капси от детски пистолет. По стените има кръв. Във ваната лежи нечие тяло. Пол е коленичил, привежда се през порцелановия ръб.

Тафт е мъртъв.

Джил отстъпва, залитайки, но аз не мога да откъсна очи от гледката. Тафт лежи по гръб, притиснат под тежестта на корема си. На гърдите му има огнестрелна рана, между очите още една и кръвта все още блика по челото му. Когато Пол протяга трепереща ръка, едва удържам нелепия импулс да се разсмея. Усещането идва и отминава. Чувствам се сънен, почти пиян.

Джил звъни на полицията.

— Спешен случай — казва той. — На Олдън стрийт. До Института.

Гласът му кънти в тишината. Пол прошепва номера на къщата и Джил го повтаря в слушалката.

— Побързайте.

Изведнъж Пол става от пода.

— Трябва да се махаме.

— Какво?

Започвам да се опомням. Слагам ръка върху рамото на Пол, но той се втурва в спалнята, оглежда навсякъде — под леглото, в гардероба, между книгите по рафтовете.

— Не е тук — казва той. После се обръща, стреснат от нова мисъл. — Картата! Къде ми е картата?

Джил ме поглежда, сякаш това е признак, че Пол губи разсъдък.

— В касата — казва той и хваща Пол за ръката. — В „Бръшляна“. Където я оставихме.

Но Пол дръпва ръка и тръгва към стълбището. В далечината се раздава вой на сирени.

— Не можем да си тръгнем — викам след него аз.

Джил ме поглежда, но тръгва след Пол. Сирените наближават — все още са на няколко пресечки от нас, но се засилват. Хълмовете зад прозорците са придобили метален цвят. Нейде в църквата посрещат Великден.

— Аз излъгах полицаите за Винсънт — извиква Пол. — Не бива да съм тук, когато го открият.

Изскачам през вратата подир тях и газя през снега към сааба. Джил включва двигателя, задавя го и колата надава такъв рев, че прозорците в съседната къща светват. Той превключва на първа и опитва отново. Колелата захапват асфалта и саабът потегля. Точно когато завиваме по първата пресечка, в отсрещния край на улицата се появява полицейска кола. Гледаме я как спира пред къщата на Тафт.