Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

— Виж — прекъсва ме тя. — Забрави за Паркър. Няма да му позволим да ни съсипе вечерта.

— Аз само исках…

Тя слага пръст на устните ми.

— Знам. Да вървим някъде другаде.

Кати се озърта, но отвсякъде ни обграждат смокинги, разговори, чаши и сервитьори със сребърни подноси. Това е магията на „Бръшляна“. Никога не оставаш сам.

— Да опитаме с Председателската стая — предлагам аз.

Тя кимва.

— Ще питам Джил.

Забелязвам с каква увереност изрича името му. Джил се държи добре с нея, дори повече от добре, навярно без изобщо да забелязва. Когато ме нямаше, тя се е оплакала на него от Паркър. Сега Джил е първият, за когото се сеща. Може би за нея е важно, че от време на време закусват заедно, макар той да забравя веднага за какво са разговаряли. Възприема го като по-голям брат, както някога го възприемах и аз в подготвителния курс. Щом нещо е добро за него, значи е добро и за нас двамата.

— Няма проблеми — казва Джил. — Долу е съвсем свободно.

И аз тръгвам след Кати надолу по стъпалата, гледайки как трепкат мускулите й под роклята, как движи крака и как се обтягат бедрата й.

Когато лампата светва, виждам стаята, където сме работили с Пол толкова нощи. Нищо не е променено, няма и помен от подготовката за бала. Записки, гравюри и книги се трупат на планински вериги из стаята, достигащи на места цял човешки ръст.

— Тук не е толкова топло — подхвърлям аз, колкото да кажа нещо.

Изглежда, че са намалили отоплението из цялата сграда, за да не се прегрява залата на първия етаж.

Кати хвърля поглед наоколо. Лавицата над камината е облепена с бележки на Пол; чертежите му покриват стените. Франческо Колона ни обкръжава отвсякъде.

— Може би не трябваше да идваме — казва тя.

Не знам дали се тревожи да не нарушим покоя на Пол, или той да не наруши нашия. Колкото по-дълго стоим и оглеждаме стаята, толкова повече се разраства разстоянието помежду ни. Тази вечер тук няма място за нас.

— Чувала ли си някога за котката на Шрьодингер? — питам накрая аз, защото това е единственият начин да изразя какво чувствам.

— На лекциите по философия ли?

— Няма значение къде.

Някога учителят по физика използваше котката на Шрьодингер като пример за законите на вълновата механика, макар че повечето от нас още не бяха дораснали до v=-e²/r. Въображаема котка е сложена в херметична кутия заедно с ампула цианид, която ще се строши само ако бъде задействан гайгеров брояч. Уловката е там, че никой не може да каже дали котката е жива или мъртва, преди да отвори кутията; дотогава според законите на физиката трябва да се смята, че кутията съдържа половин жива и половин мъртва котка.

— Да — казва Кати. — Защо питаш?

— Имам чувството, че в момента котката не е нито жива, нито мъртва — отвръщам. — Просто не съществува.

Кати се мъчи да проумее накъде бия.

— Искаш да отвориш кутията — казва накрая тя и сяда на масата.

Кимвам и се настанявам до нея. Масивният дъбов плот безмълвно поема теглото ни. Не знам как да кажа останалото: че поотделно сме като учения извън кутията; заедно се превръщаме в котката.

Вместо отговор тя посяга с пръст и намества кичур коса зад лявото ми ухо, сякаш съм казал нещо очарователно. Може би вече знае как да разгадае моята гатанка. Ние сме по-големи от кутията на Шрьодингер, казва тя. Също като всяка уважаваща себе си котка имаме по девет живота.

— Има ли такива снегове в Охайо? — пита Кати, за да смени темата.

Знам, че навън снеговалежът е по-силен, отколкото преди, сякаш иска да събере цялата наша зима в една-единствена буря.

— Не и през април — отговарям.

Седим на масата, само на сантиметри един от друг.

— И в Ню Хампшър — казва тя. — Не и през април.

Разбирам какво иска да направи, накъде иска да ме отведе. Накъдето и да било, само не тук. Открай време искам да зная как е живяла у дома, за какво са разговаряли на вечеря около масата. Представям си северната част на Нова Англия като американски Алпи — на всяка крачка планини и санбернари с буренца.

— През зимата с малката ми сестра правехме щуротии — казва Кати.

— С Мери?

Тя кимва.

— Всяка година, когато замръзваше близкото езеро, ходехме да пробиваме дупки в леда.

— Защо?

Тя се усмихва.

— За да могат да дишат рибите.

Горе пред стълбището минават гости на бала — малки късчета подвижна топлина.

— Взимахме дръжки от метли — продължава тя — и правехме дупки по цялото езеро. Както се дупчи капачка на буркан.

— За да държиш вътре светулки — казвам аз.