Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

Джил поглежда часовника си и казва:

— Ще стигнем тъкмо навреме.

После двамата, с черни смокинги и черни обувки, тръгваме към сааба, обкръжен от сенчести преспи.

Бал с маски, бе казал Джил. И наистина е бал с маски. Заварваме клуба просто великолепен, превърнат в център на цялото Проспект авеню. Високи камари сняг се издигат като укрепления около тухлените стени на двора, но пътеката към главния вход е разчистена и посипана със ситно натрошени черни камъчета. Също като каменна сол те разтопяват леда. Пред фасадата на клуба са изпънати четири ивици бяло платно и на всяка е изрисувано вертикално стъбло зелен бръшлян между две златни колони.

Докато Джил паркира сааба си на определеното място, членовете на клуба и малцината поканени се задават по двойки. Всяко пристигане е грижливо отмерено, за да не се засичат на входа. Абсолвентите идват последни, защото им се полага най-сърдечно посрещане, обяснява Джил и изключва фаровете.

Прекрачваме прага и заварваме клуба препълнен с народ. Въздухът е натежал от топлината на десетки тела, сладникавия мирис на алкохол и храна, гълчавата на непрестанните разговори. Появата на Джил бива посрещната с ръкопляскания и приветствени възгласи. Първокурсниците и второкурсниците, събрани на първия етаж, се обръщат към вратата да го поздравят, някои викат високо името му и за секунда изглежда, че това все пак ще бъде нощта, на която се е надявал — нощ като тази на неговия баща.

— Е, това е — казва ми той, без да обръща внимание на нескончаемите аплодисменти.

Оглеждам преобразения клуб. Непрестанната работа на Джил, поръчките и плановете, срещите с цветари и доставчици — всичко това изведнъж се превръща в нещо повече от обикновен претекст да бяга от нашата компания, когато работите не вървят. Всичко е различно. Предишните маси и кресла са изчезнали. На тяхно място от четирите страни са поставени ъглови маси с пищно зелени покривки, отрупани с порцеланови подноси. Зад всяка от тях, както и зад мокрия бюфет от дясната ни страна, стои келнер с бели ръкавици. Навсякъде има букети без нито едно пъстро петно — само бели лилии, черни орхидеи и някакви други цветя, които виждам за пръв път. Сред гъмжилото от смокинги и тъмни вечерни рокли почти не се забелязва кафявата дъбова ламперия по стените.

— Сър. — До нас изневиделица се появява сервитьор с два подноса. — Агнешко — посочва той сандвичите върху единия — и бял шоколад — това са сладките върху втория.

— Вземи си — казва Джил.

Взимам си и мигновено ме обзема целият глад, натрупан през този безкраен ден на изтървани трапези и тягостни мисли за болнична храна. Когато наблизо минава друг келнер с чаши шампанско, аз грабвам една. Мехурчетата ме удрят в главата и това ми помага да не мисля за Пол.

В този момент от преддверието на столовата, където някога държаха старите столове, долитат звуците на музикален квартет. Пианото и барабаните са наместени в ъгъла, оставяйки място за бас и електрическа китара. Засега свирят ритъм енд блус. Ако зависи от Джил, по-късно ще преминат на джаз.

— След малко се връщам — казва изведнъж той и се отправя към стълбището.

На всяка крачка някой го спира да каже нещо любезно, да се усмихне, да му стисне ръката, понякога дори го прегръщат. Виждам как Доналд Морган сдържано потупва Джил по гърба — спокойно и искрено поздравление от човека, който ще стане крал. Подпийнали първокурснички гледат Джил със замъглени очи, натъжени от загубата за клуба, загубата за тях. Осъзнавам, че днес той е героят на вечерта, едновременно домакин и почетен гост. И все пак без придружител — Брукс, Ана или някой от нас — той вече изглежда самотен.

— Том! — долита глас иззад мен.

Обръщам се и из въздуха лъхва вълшебен аромат, навярно същият като на майката на Джил и приятелката на Чарли, защото ми оказва подобно въздействие. Голям глупак съм бил да си мисля, че най-много харесвам Кати, когато я виждам несъвършена, с чорлава коса и само по тениска. Защото сега тя застава пред мен с вечерна рокля, идеална прическа и фантастични ключици и гърди… и аз едва намирам сили да ахна, улучен право в сърцето.

Кати протяга ръка и изтърсва от ревера ми прашинка, която всъщност се оказва снежинка, оцеляла въпреки топлината.

— И ти не си за изхвърляне — казва тя.

Гласът й звучи вълшебно, изпълнен със спокойна сърдечност.

— Къде е Джил? — пита тя.

— Горе.

Кати грабва от подноса на поредния сервитьор две чаши шампанско и ми подава едната.