Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

— И аз.

Чарли пак се усмихва, после се разсмива.

— Дяволите да ме вземат. — Той поклаща глава. Гледа нещо зад гърба ми. — Дяволите да ме вземат — повтаря той.

Бълнува, мисля си аз. Но когато се обръщам, на прага стои Джил с букет в ръката.

— Откраднах ги от украсата за бала — казва той колебливо, сякаш не знае дали е добре дошъл. — Дано да ти харесат.

— Няма ли вино? — Гласът на Чарли звучи съвсем тихо.

Джил се усмихва смутено.

— Не ти се полага. — Той пристъпва напред и протяга ръка на Чарли. — Сестрата каза, че разполагаме с две минути. Как се чувстваш?

— Бил съм по-добре — казва Чарли. — Бил съм и по-зле.

— Мисля, че майка ти е тук — казва Джил, търсейки начин да завърже разговор.

Чарли вече се унася, но намира сили за още една усмивка.

— Тя е дребничка, та трудно се забелязва.

— Нали няма да се изпишеш тайно тази нощ? — тихо пита Джил.

Чарли вече е толкова замаян, че едва схваща въпроса.

— От болницата ли?

— Аха.

— Може и да го направя — прошепва Чарли. — Храната тук — той въздъхва — е отвратителна.

Главата му се отпуска на възглавницата точно когато сестрата пристига да ни каже, че времето е изтекло и Чарли се нуждае от почивка.

— Спи спокойно, шефе — казва Джил и оставя букета на нощното шкафче.

Чарли не го чува. Вече диша през устата.

Докато излизаме, аз се озъртам към него — проснат в леглото, омотан с бинтове и венозни системи. Напомня ми комиксите за Батман, които четях като хлапе. Рухналият гигант, възстановен от медицината. Оздравяването на тайнствения пациент, което смайва местните лекари. Мрак пада над Готам Сити, но заглавията са все същите. Днес нашият супергерой се пребори с природните стихии и оцеля, за да се оплаче от храната.

— Нали ще оздравее? — пита Джил, когато излизаме на паркинга за посетители. Саабът му е съвсем самотен и снегът се топи по все още топлия капак на двигателя.

— Надявам се.

— Гърдите му изглеждаха много зле.

Не знам какво е лечението за пострадали от изгаряне, но едва ли е много лесно да привикнеш отново със собствената си кожа.

— Не вярвах, че ще дойдеш — казвам аз.

Джил се запъва за момент.

— Съжалявам, че не бях с вас.

— Кога?

— През целия ден.

— Това шега ли е?

Той се обръща към мен.

— Не. Какво искаш да кажеш?

Спираме на две крачки от колата. Осъзнавам, че ме е яд на него — задето се чудеше какво да каже на Чарли, задето цял следобед не събра кураж да дойде в болницата.

— Ти беше там, където искаше — казвам аз.

— Дойдох веднага, щом чух.

— Не беше с нас.

— Кога? — пита той. — Тази сутрин ли?

— През цялото време.

— Господи, Том…

— Знаеш ли защо Чарли е в болницата? — питам аз.

— Защото е взел погрешно решение.

— Защото искаше да помогне. Не искаше да отидем сами в кабинета на Тафт. Не искаше Пол да пострада в тунелите.

— Какво искаш, Том? Извинение? Грешен съм. Не мога да се меря с Чарли. Той просто си е такъв. И винаги е бил.

— Ти винаги си бил такъв. Знаеш ли какво ми каза горе мисис Фрийман? За какво се сети най-напред? За камбаната на Насау Хол.

Джил заравя пръсти в косата си.

— Тя обвинява мен за това. От самото начало. Знаеш ли защо?

— Защото смята, че Чарли е светец.

— Защото не вярва, че човек като теб би сторил подобно нещо.

Той тежко въздъхва.

— И какво?

— Точно такъв като теб би сторил подобно нещо. Ти го направи.

Той се колебае какво да каже.

— А не ти ли хрумва, че онази нощ може да съм пил десетина бири, преди да налетя на вас? Не ти ли хрумва, че не съм разсъждавал трезво?

— Или просто тогава си бил различен.

— Да, Том. Може да съм бил различен.

Тишина. По капака на сааба се образуват първите ледени пъпчици. В този миг всяка дума се равнява на изповед.

— Слушай — казва Джил. — Съжалявам.

— За какво?

— Трябваше да дойда при Чарли още първия път. Когато ме срещнахте двамата с Пол.

— Аз съм голям инат. Винаги съм бил.

Натъртва на думата винаги , сякаш иска да каже: виждаш ли, Том, не всичко се е променило.

Но всичко се е променило. За седмица, за ден, за час. Чарли, после Пол. Сега изведнъж и Джил.

— Не знам — казвам аз.

— Какво не знаеш?

— Къде си бил през цялото това време. Защо всичко е тъй различно. Господи, та аз дори не знам какво ще правиш догодина.

Джил отключва колата.

— Да тръгваме, преди да сме замръзнали — казва той.

Стоим в снега, съвсем сами сред болничния паркинг. Слънцето чезне зад хоризонта, мракът приижда и всичко има цвят на пепел.