Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

— Качвай се — казва Джил. — Да поговорим.

Тази вечер опознах Джил за пръв път, навярно и за последен. Беше почти тъй чаровен, както го помнех — весел, изпълнен с интерес, умен, когато трябва, и лекомислен през другото време. Прибрахме се в общежитието, по радиото пееше Синатра, разговорът не секваше нито за миг и още преди да попитам какво ще нося на бала, отворих вратата на спалнята и открих на закачалката безупречно изгладен смокинг с бележка: „Том, ако не ти стане, значи си се смалил. Дж.“. Сред цялата суматоха бе намерил време да отнесе мой костюм до магазина за дрехи под наем и да избере смокинг по мярка.

— Баща ми смята, че трябва да си взема малко почивка — казва той в отговор на предишния ми въпрос. — Да попътувам. Европа, Южна Америка…

Странно е да си спомняш за човек, когото познаваш открай време. Не е като да се завърнеш в родния дом и да откриеш, че той е оставил отпечатъка си върху теб, че стените, които си издигал, и вратите, които си отварял по-късно, следват все същия образец, видян за пръв път в този дом. По-скоро е като да се завърнеш у дома и да видиш майка си или сестра си — нито толкова млади, нито толкова стари, че да са се променили за изтеклото време — и да осъзнаеш за пръв път как ги виждат всички останали, колко красиви биха ти се сторили, ако не ги познаваше, какво са видели баща ти и зет ти, когато са ги преценявали най-строго и са ги познавали най-малко.

— Честно ли? — пита Джил. — Още не съм решил. Не смятам, че точно баща ми е най-добрият съветник. Саабът беше негова идея и се оказа грешка. Той си мислеше какво би искал на нашата възраст. Разговаря с мен тъй, сякаш изобщо не ме познава.

Джил има право. Вече не е онзи новак, който развя панталоните си над Насау Хол. Днес е по-предпазлив, по-благоразумен. Под влияние на „Бръшляна“ вродената властност в говора и поведението му личи още по-ярко. Носи облекло в умерени тонове, а косата му — винаги с една идейка по-дълга от общоприетото — непременно е гладко сресана. Леко е напълнял, което го прави красив по нов начин, мъничко по-солиден, а дреболиите от някогашната му елитна гимназия — пръстенът на малкия пръст, обицата на ухото — са изчезнали тихомълком.

— Май ще изчакам до последно. Може да реша по време на дипломирането — нещо спонтанно, неочаквано. Например да стана архитект. Или да се върна към ветроходството.

Ето го, преоблича се, сваля вълнените панталони пред мен, без да осъзнава, че съм напълно непознат за него — човек, когото не е срещал в този си облик. Сетне разбирам, че навярно съм непознат и за самия себе си, че никога не съм виждал човека, когото Кати снощи е чакала цяла нощ, най-новото ми актуализирано „аз“. Нейде тук се крие гатанка, парадокс. Жаби, кладенци и странният случай с Том Съливан, който надникна в огледалото и видя миналото.

Джил подхваща изтъркан виц.

— Един човек влиза в бара. Съвсем гол. А на главата му седи паток. Барманът казва: „Карл, днес ми се виждаш различен“. Патокът поклаща глава и отговаря: „Хари, ако ти кажа, няма да повярваш“.

Чудя се защо избра точно този виц. Може би открай време се мъчи да ни каже едно и също. Ние всички разговаряхме с него тъй, сякаш изобщо не го познавахме. Саабът бе нашата представа за него — и то напълно погрешна. Истинският Джил е нещо неочаквано, нещо спонтанно. Архитект, ветроходец, паток.

— Знаеш ли какво слушах по радиото онзи ден? — пита той. — След като скъсахме с Ана.

— Синатра — казвам аз, но знам, че греша.

— Самба. Въртях копчето и по студентското радио свиреха латино. Нещо инструментално, без вокал. Страхотен ритъм. Поразителен ритъм.

Студентското радио. Същото, което пуснало „Месия“ на Хендел, когато в Принстън за пръв път приели жени. Спомням си онази нощ, когато за пръв път видях Пол край камбанарията на Насау Хол. Той излезе от мрака с танцова стъпка и рече: „А сега се размърдай, драги. Танцувай“. Около него винаги имаше музика — джазът, който се мъчи да свири на пианото откакто го познавам. Може би в крайна сметка новото наистина е добре забравено старо.

— Не ми е мъчно за нея — продължава Джил. За пръв път разтваря сърцето си пред мен. — Тя слагаше на косата си някаква помада. От фризьорката. Нали знаеш как мирише в стаята след усърдно чистене с прахосмукачка? На горещо и чисто.

— Сещам се.

— Е, и с нея беше така. Сигурно си сушеше косата до прегаряне. Всеки път, когато се навеждаше над мен, аз си мислех: миришеш като моя килим.

Вече съвсем е затънал в дебрите на свободните асоциации.