Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

— Знаеш ли още кой миришеше така? — пита Джил.

— Кой?

— Хайде, спомни си. В подготвителния курс. Горещо и чисто. Веднага си спомням огъня в камината.

— Лана Макнайт — казвам.

Джил кимва.

— Така и не разбрах как останахте заедно толкова дълго. С Чарли се обзалагахме кога ще скъсате.

— Той ми казваше, че харесва Лана.

— Помниш ли онова момиче, с което ходеше във втори курс? — пита Джил, вече забързан към нова тема.

— Кой, Чарли ли?

— Казваше се Шарън, ако не греша.

— Онази с различните очи?

— Е, нейната коса миришеше вълшебно. Помня как седеше в нашата стая и чакаше Чарли да се върне. Цялата стая замирисваше на онзи лосион, който използваше мама. Нямам представа какъв е, но винаги съм го обичал.

Внезапно разбирам, че досега Джил никога не е споменавал пред мен за истинската си майка. Обичта го изкарва от равновесие.

— Знаеш ли защо скъсаха? — пита той.

— Защото тя го заряза.

Джил поклаща глава.

— Защото му омръзна да събира подир нея. Тя все оставяше в нашата стая разни неща — пуловери, чанти, какво ли не — и Чарли трябваше да й ги носи. Не разбираше, че това е само женска хитрина. Тя му даваше поводи да я посещава вечер. А Чарли реши, че е мърла.

Боря се с папийонката, опитвайки да я наместя под яката. Добрият стар Чарли. Богоподобен и неописуемо спретнат.

— Не е скъсала с него — продължава Джил. — Момичетата, които си падат по Чарли, никога не късат. Той ги зарязва.

В гласа му звучи лек намек, че винаги трябва да имам едно наум за Чарли, че тази придирчивост е важна черта от характера. Сякаш това може да обясни проблемите между него и Джил.

— Той е добро момче — бърза да се поправи Джил.

Изглежда, че повече не му се говори на тази тема. За момент в стаята настава тишина, нарушавана само от тихото шумолене на плат, докато смъквам папийонката и започвам борбата с възела отначало. Джил седи на леглото и разсеяно прокарва пръсти през косата си. Този навик му е от времето, когато носеше много по-дълга коса. Ръцете му още не са свикнали с промяната.

Накрая успявам да оформя нещо като лешник с крилца. Хвърлям едно око в огледалото и решавам, че не е чак толкова зле. Обличам смокинга. Стои ми идеално, по-добре дори от собствения ми костюм.

Джил все още мълчи и зяпа отражението си в огледалото, сякаш гледа картина. Ето че дойде и краят на неговото председателство. Сбогом на „Бръшляна“. Утре клубът ще е в ръцете на миналогодишното ръководство, а Джил ще стане призрак в собствения си дом. Отиват си най-хубавите му години в Принстън.

— Хей — казвам аз и пресичам хола, за да вляза в неговата спалня. — Гледай да се позабавляваш тази вечер.

Джил като че не ме чува. Слага клетъчния си телефон на зарядното устройство и гледа мигащата светлинка.

— Ще ми се да не бе станало така — заявява той.

— Чарли ще се оправи — успокоявам го аз.

Но той само свежда очи към дървената кутия, в която държи по-ценните си неща, и избърсва с длан прахта от капака. Стаята изглежда странно. Половината на Чарли е стара, но безупречно чиста. До гардероба са сложени маратонките му от първи курс с грижливо подпъхнати вътре връзки; Чарли носи миналогодишните само в почивните дни. Половината на Джил обаче изглежда безжизнена — нова и същевременно прашна. Той вади от кутията сребърния часовник, който носи само по специални поводи. Стрелките са спрели и той леко го разтръсква, за да навие пружината.

— Колко ти е часът? — пита Джил.

Показвам му часовника си и той сверява своя.

Навън е паднала нощ. Джил взима ключовете си, после вдига телефона от зарядното.

— Любимият ден на баща ми в колежа е балът в „Бръшляна“ през последната му година — казва. — Все за него разправяше.

Спомням си Ричард Къри и историите за „Бръшляна“, които разказвал на Пол.

Той казваше, че било като да живееш в сън, прекрасен сън.

Джил вдига часовника до ухото си. Слуша го, сякаш в звука има нещо вълшебно като шума на океански прибой в раковина.

— Готов ли си? — пита той, докато пристяга часовника на китката си.

Вглежда се в мен, проверява кройката на смокинга.

— Не е зле — казва той. — Мисля, че ще й хареса.

— Ти добре ли си? — питам аз.

Джил облича своя смокинг и кимва.

— Едва ли ще разказвам на децата си за тази вечер. Но иначе съм добре.

На вратата и двамата се обръщаме да хвърлим последен поглед към стаята, преди да заключим. Лампите са изключени и холът тъне в полумрак. Когато поглеждам луната през прозореца, мислено виждам как Пол гази с вехтото си зимно палто през заснеженото студентско градче. Съвсем сам.