Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

— Какво ти става? — пита Пол.

Не знам как да го кажа. Дори не съм сигурен какво да му кажа.

— Вземи — казвам аз и протягам ръка.

Но той не помръдва.

— Вземи картата.

Отначало той изглежда само озадачен. Все още е твърде възбуден, за да разбере.

— Защо?

— Не мога, Пол. Съжалявам.

Усмивката му помръква.

— Какво искаш да кажеш?

— Не мога повече да работя. — Слагам картата в ръката му. — Твоя е.

— Наша е — казва той и явно се чуди какво ме прихваща.

Но не е наша. Не ни принадлежи; от самото начало ние принадлежим на книгата, а не тя на нас.

— Съжалявам. Не мога да го направя. Нито тук; нито в Чикаго; нито в Рим.

— Ти вече го направи — казва Пол. — Свършено е. Трябва ни само чертежът на ключалката.

Но неизбежното вече е между нас. В очите му бавно нахлува поглед на удавник, сякаш силата, която го крепеше на повърхността, изведнъж е изчезнала и светът се е преобърнал с главата надолу. Толкова отдавна сме заедно, че разбирам всичко, без той да каже и дума: свободата, която изпитвам, откъсването от древната верига на обстоятелствата се отразява изцяло в него, само че с обратен знак.

— Въпросът не е или-или — опомня се той. — Ако искаш, можеш да имаш и двете.

— Не ми се вярва.

— Баща ти успя да го стори. Но и той знае, че не е вярно.

Настава странно мълчание. Всеки от нас усеща, че другият е прав, а виновен няма. Сметките на морала се объркват. Пол изглежда готов да ме умолява, да доказва правотата си за последен път, но знае, че няма смисъл.

Вместо това той изтърсва една шега, която съм чувал хиляди пъти от Джил. Не намира други думи да изрази какво чувства.

— Последният човек на света влиза в бар — прошепва той. — Какво казва?

Пол извръща глава към прозореца, но не довършва вица. И двамата знаем какво казва последният човек на света. Забива самотен, печален поглед в халбата и казва: „Бира, искам още един барман“.

— Съжалявам — казвам аз.

Но Пол вече се е пренесъл другаде.

— Трябва да намеря Ричард — промърморва той.

— Пол!

Той се обръща.

— Какво искаш да кажа?

— Защо ще търсиш Къри?

— Помниш ли какво те попитах, когато отивахме към библиотеката? Какво би станало, ако не бях прочел книгата на баща ти. Помниш ли какво отговори?

— Казах, че нямаше да се срещнем.

Хиляди дребни случайности са се струпали тъй, че двамата да се срещнем — и сега да сме тук. От руините на пет века съдбата е изградила замък във въздуха, тъй че двама студенти да станат крале. Така го виждам аз, намеква Пол.

— Когато се срещнеш с Джил — казва той, вдигайки палтото си от пода, — предай му, че може да разполага с Председателската стая. Вече не ми е потребна.

Сещам се за повредената му кола, изоставена в една уличка до Института, и си представям как гази през снега да търси Къри.

— Не е безопасно да ходиш сам… — започвам аз.

Но той всъщност винаги е бил сам. И вече излиза в коридора.

Може би щях да го последвам, ако в следващата минута не бяха звъннали от болницата да ми предадат съобщение от Чарли.

— Вече е в съзнание и говори — казва сестрата. — И пита за вас.

Грабвам шапката и ръкавиците.

На половината път към медицинския център снегът спира да вали. Дори залязващото слънце се мярва на хоризонта. Облаците заприличват на сервирана маса — супници, чинии, черпаци, грамадна вилица и лъжица — и аз осъзнавам колко съм гладен. Дано Чарли наистина да е тъй добре, както казва сестрата.

Заварвам вратата на стаята преградена от единствената личност с по-внушителна външност от Чарли — майка му. Мисис Фрийман обяснява на някакъв лекар, че след като е хванала първия влак от Филаделфия до Принстън, след като е изслушала човек от деканата да й втълпява, че Чарли е на косъм от изключването, и след като е била медицинска сестра цели седемнайсет години, преди да стане учителка, не е в настроение да слуша снизходителни лекарски приказки за състоянието на сина й. По цвета на престилката разпознавам лекаря, който ни каза, че състоянието на Чарли е стабилно. Онзи със служебните приказки и дежурната усмивка. Той сякаш не осъзнава, че на света още не се е появила усмивка, която да трогне противничката му.

Точно когато завивам към стаята на Чарли, мисис Фрийман ме забелязва.

— Томас — казва тя, измествайки тежестта си на другия крак.

Около мисис Фрийман винаги витае чувството, че гледаш геологическо явление и ако не внимаваш, ще бъдеш смазан. Тя знае, че майка ми ме отглежда сама, затова се е нагърбила да й помага във възпитанието.