Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

— Това ли търсеше при Тафт?

Пол кимва.

— Ричард казва, че в дневника на Генуезеца имало чертеж, когато го намерил преди трийсет години. Мисля, че Винсънт е задържал чертежа, преди да подхвърли останалото на Бил.

— Успя ли да го вземеш?

Той поклаща глава.

— Докопах само купчина стари записки на Винсънт.

— И какво ще правиш?

Пол започва да опипва за нещо под бюрото.

— Завися изцяло от Винсънт.

— Какво му разкри досега?

Когато отново се появяват изпод бюрото, ръцете му са празни. Пол губи търпение, бута стола назад и коленичи на пода.

— Той не знае за криптата нищо друго, освен че съществува.

Забелязвам по пода неясни извити драскотини, водещи към металните крака на бюрото.

— Снощи започнах да съставям карта на всичко, което казва Франческо за криптата във втората част на „Хипнеротомахия“. Мястото, размерите, ориентирите. Знаех, че Винсънт може да дойде да търси какво съм открил, затова прибрах картата там, където държа най-важните резултати от работата си тук.

Чува се метален звън и Пол смъква от най-вътрешния ъгъл на бюрото голяма отвертка. Лепенката, с която е била закрепена под плота, провисва в ръката му като увехнал плевел. Той махва лепенката, после завърта бюрото към нас. Предните крака плъзват по браздите на пода и изведнъж виждам вентилационната шахта. Четири винта прикрепват решетката за стената. Боята по тях е олющена.

Пол започва да развинтва решетката. Винтовете падат един по един. Той бръква в тръбата и изважда плик, натъпкан с книжа. Първият ми инстинкт е да се озърна дали някой не ни наблюдава през прозорчето на вратата. Сега разбирам защо стъклото е закрито с черен картон.

Пол отваря плика. Най-напред вади две стари, протрити снимки. На едната са той и Ричард Къри в Италия. Стоят насред Пиаца дела Синьория във Флоренция, точно пред Нептуновия фонтан. Зад тях малко неясно се вижда копие на Давид от Микеланджело. Пол е с къси панталони и раница. Ричард Къри носи костюм, но вратовръзката му е разхлабена и яката на ризата разкопчана. Двамата се усмихват.

На втората снимка сме ние четиримата — второкурсници. Пол е коленичил в средата на снимката. Носи взета назаем вратовръзка и размахва медал. Ние, останалите, стоим около него заедно с двама преподаватели и изглеждаме развеселени. Пол току-що е спечелил ежегодния конкурс за съчинение на Принстънското франкофонско дружество. Бяхме отишли да го подкрепяме, облечени като фигури от френската история. Аз съм Робеспиер, Джил е Наполеон, а Чарли с грамаден кринолин, който открихме в един магазин за карнавални костюми, изобразява Мария Антоанета.

Без да обръща внимание на снимките, Пол ги оставя на бюрото, сякаш е свикнал да ги вижда. После изважда останалото. Онова, което преди малко помислих за купчина книжа, се оказва само един голям лист, многократно нагънат, за да може да влезе в плика.

— Това е — казва Пол и го разгъва върху бюрото.

На листа е изрисувана топографска карта с най-дребни подробности. Линиите за надморска височина описват неправилни концентрични кръгове на фона на бледа координатна мрежа. В средата е начертан с червено ъгловат обект с формата на кръст. По размери не отстъпва на нашето общежитие, както подсказва мащабът в ъгъла.

— Това ли е? — питам аз.

Той кимва.

Криптата е огромна. За секунда и двамата млъкваме, мъчим се да възприемем невероятната истина.

— Какво ще правиш с картата? — питам аз, оглеждайки голата стаичка.

Пол разтваря ръка. Четирите винтчета от решетката се търкалят като семена по дланта му.

— Ще я прибера на сигурно място.

— Пак във вентилацията?

— Не.

Той се навежда да завинти решетката. Отново изглежда спокоен. Когато се изправя и започва да смъква листчетата от стената, посланията изчезват едно по едно. Царе и чудовища, древни имена, записки, които не са били предназначени за чужди очи.

— Какво ще правиш с нея? — питам аз, продължавайки да гледам картата.

Той смачква листчетата в шепа. Стените отново са бели. Пол сяда, сгъва внимателно картата и изрича съвсем спокойно:

— Давам ти я.

— Какво?

Пол прибира картата в плика и ми го подава. Снимките запазва у себе си.

— Обещах ти, че ще узнаеш пръв. Заслужаваш го.

Говори тъй, сякаш става дума за някакво дребно обещание.

— А какво да правя аз с нея?

Той се усмихва.

— Гледай да не я изгубиш.

— Ами ако Тафт дойде да я търси?

— Точно това е идеята. Ако дойде, ще я търси у мен. — Пол млъква за малко, сетне продължава: — И освен това искам да свикнеш с картата.