Каролайн Греъм - Маската на смъртта

— Измамата… Измамата не ми дава мира, Дантон. Моята собствена дъщеря! Като че ли нямам нищо общо с нея… — сякаш обвиняваше Дантон, за скритото писмо. В интерес на истината самата тя доста се изненада колко силни емоции я завладяха във връзка с дъщеря й. Смяташе любовта си към момичето за отдавна угаснала.

Силви никога не бе искала майка си. От бебе се дърпаше, когато тя се опитваше да я хване или прегърне. Първите си стъпки правеше към бавачката, гувернантката или дори към някой случаен посетител. Готова бе да отиде при когото и да било друг, но не и към тази, която я обичаше най-много от всички. След време стана ясно, че Силви не само не обича майка си, но дори не я харесва. Тогава Фелисити започна постепенно да се оттегля и спря опитите си да я приласкае. Истината е, че това й коства много болка и много разбити надежди. Сега, след толкова години, не вярваше на собствената си реакция.

— Според мен става дума за тъпа шега — изтърси тя.

— Защо мислите така, госпожо Джи?

Клиентите на Дантон настояваха да се обръща към тях на малки имена, но той неизменно отказваше. Най-голямата интимност, която той си позволяваше в случая, бе да използва умалително за нейната фамилия. На нея никак не й харесваше, защото се чувстваше като евтино момиче от крайните квартали, но не смееше да му направи забележка.

— От пет години нямаме вест от нея.

— Не споменахте ли веднъж, че когато навърши двайсет и една, ще получи някакви пари? Не е изключено писмото да е от адвокат, който ще иска подписите ви.

— Няма такова нещо. Родителите ми уредиха всичко още когато беше съвсем малка. Освен това сме поканени на вечеря.

— Голямо ли е наследството?

— Петстотин.

Дантон добави наум липсващите нули и потръпна от завист, Фелисити се стовари на един от тапицираните столове и нервно покри коленете си с прохладната коприна на халата.

— Ще отида. — Сама се стъписа от дързостта на решението си.

— Ще отидете, естествено — обади се Дантон. — Какво ще облечете? Не може да тръгнете просто така.

Жената се обърка. Повика Дантон съвсем спонтанно, защото имаше нужда от неговото внимание и присъствие, а сега той й задаваше съвсем логичен въпрос.

— Така ли? — Взимането на решението й бе коствало достатъчно усилие. Какво ще облече и кои хора ще присъстват, се оказаха жизненоважни въпроси. Даде си сметка, че обстановката ще е враждебна. От друга страна… — Нищо шокиращо, Дантон.

— Доверете ми се за избора.

Беше го засегнала, Фелисити бързо се извини.

— По-добре да се залавяме за работа. — Той се изправи. — Всички знаем максимата — добре облечен и с трезва преценка.

Забележката би била доста жестока, ако бе изречена преднамерено. Едва ли. Никой не обижда клиенти, от които печели по сто лири на час. Фелисити го последва по стълбата към нейните стаи. Много й се искаше да пийне глътка алкохол, но се боеше да не се изложи пред Дантон. Той не близваше нито силни напитки, нито кафе; ограничаваше се само с минерална вода. Белотата на зъбите и бистротата на топлите му кафяви очи бяха сред най-сериозните му амбиции.

Дрехите на Фелисити изпълваха три стаи: за вечерни тоалети, за дневни и за всички останали случаи: спорт, езда, бански костюми; принадлежности за ски, голф, тенис. Щендери, натежали от закачалки с дрехи, опасваха стените и на трите помещения.

Дантон и Фелисити ги обходиха, отмествайки и побутвайки марковите тоалети. После започнаха отново. След дълго обсъждане избраха рокля от „Павароти“ — според тях съвсем подходяща за вечеря в извънградско имение с дълги стълбища и кавалери с цилиндри.

Прозрачен шифон във всички нюанси на сивото — от най-нежно до тъмно, почти черно — се диплеше пласт след пласт. Коприненият корсаж и ръкавите бяха обточени с панделка в подходящ нюанс.

— Облечете я.

Без никакво притеснение Фелисити смъкна халата и навлече роклята.

— Е… Какво мислиш?

— Господи! — Дантон отстъпи със затаен дъх. — Кога тръгвате?

— Привечер, предполагам.

— Ще обядвате ли?

— Не мога да преглътна абсолютно нищо.

— Да започваме тогава.

Скоро след обяда Суами и Кристофър излязоха, за да преместят Калипсо. Налагаше се да го правят често, защото козата яростно хрупаше тревата до корен. Това животно умираше за трева! В имението не използваха никакви химикали за борба с плевелите, ето защо бе пълно със сочни глухарчета, разваленка и какви ли не други, очевидно вкусни растения. Кристофър отиде да извади металното колче и да го премести на друго място, но на Калипсо не й се искаше да се разделя точно с тази паша, та се наложи да я дръпне доста по-категорично от обичайното. Животното безпогрешно преценяваше силите на пастира си. Усетеше ли и най-малкото колебание или отслабване на хватката, бе готово да побегне. Преди няколко дни изскубне колчето и стигна чак до центъра на градчето. Откриха я пред магазин за риба на главната улица.