Каролайн Греъм - Маската на смъртта

— Тук ни чака сериозна лечебна работа — отбеляза Кен, докосвайки с изключително сериозно изражение първо магнетичния си кристал, а после и крака на Мей.

— Добре съм — успокои го пострадалата. — Случват се такива неща. Не се тревожете излишно.

В следващия миг всички подскочиха от внезапно разнеслите се звуци на песента на Хедър. Щом тя свърши, Кен отново се взря в кристала, изгледа строго присъстващите и отмести очи към завесата в ъгъла, сякаш я обвиняваше, че укрива жизненоважна информация.

— Сега си обвита в дълбините на Юпитеровото изпитание на психиката и се къпеш в неговото вълшебно изцелително влияние.

— Известно ми е — отговори Мей, докато усукваше около пръстите ресните на копринения шал. — Всички непрестанно сме обгърнати в лековити лъчи, независимо от техния източник. А сега имам нужда от моя специален еликсир и малко арника. Те са в малка кутийка. Някой ще ми ги…

Арно тръгна пръв да донесе кутийката.

— А чаша сироп от мед с няколко капки оцет?

— Разбира се. Малко мед никога не вреди. Благодаря ти, Арно.

Окрилен, че е получил инструкции от кралицата на своето сърце, Арно се спусна към кухнята. Така му се искаше да намери най-красивата чаша. Дали да не откъсне и няколко цветя? При подобна ситуация правилата едва ли ще са толкова строги.

Тъкмо се канеше да влезе в кухнята и видя, че вратата към терасата е открехната. Отиде до прага и се загледа в разбитата каменна настилка. При мисълта колко близо е била Мей до смъртта го полазиха тръпки на ужас. Само за миг си представи какво би бил светът без нея — без цвят, без топлина, без светлина, без смисъл и музика…

— Все пак не се случи — категорично си каза той. Мей страшно щеше да се разсърди, ако разбере колко песимистични са мислите му. Тя винаги виждаше само добрата страна на нещата — сребристото сияние, не и облаците; цветната дъга, не и дъжда.

Донесе приготвената от него напитка, за съжаление в една от грубите купи. Мей, вече далеч с по-ведър вид, втриваше капки от своя лечебен еликсир в кожата по вътрешната страна на китките си. Цялата стая се изпълни с аромат на лавандула. Арно пристъпи с купата. Поемайки я, Мей неволно докосна пръстите му и обсипаното с лунички лице на мъжа пламна развълнувано.

— Нищо сериозно не ме заплашваше — обади се по едно време пострадалата. — Както винаги досега, моят ангел хранител бдеше над мен. Кой според вас нареди нещата така, че Кристофър да е зад мен в този момент?

Кристофър мълчаливо прие благодарните усмивки на околните. Все още трескаво разсъждаваше дали постъпи правилно, докато беше на покрива. След като стъписването му от откритието на железния лост попремина, трябваше да реши какво да прави с него. Дали да го върне там, откъдето го измъкна? Тогава нападателят, убеден, че никой не го е разкрил, можеше да повтори опита. От друга страна, ако отнесе лоста от скривалището, имаше вероятност злодеят да сметне, че го грози опасност, и да стане още по-агресивен. За момента на Кристофър му се стори най-сигурно да увие желязото в одеяло и да го скрие под леглото си. Смяташе по-късно да го занесе тайно в обора при козата.

Постепенно разговорът се прехвърли от състоянието на Мей към желязната топка и как се е откъснала от мястото си. Хедър, единствена запозната, макар и бегло, с историята на къщата, благодарение на тънка книжка, открита в кухнята, обясни, че за първи път за такава желязна топка се говори по времето на Гражданската война — било парче от артилерийско гюле. Някой изрази предположението за къс от метеор. Така или иначе, парчето бе издържало всички капризи на природата и цялата Втора световна война, без да се поклати от мястото си. Ето защо според Хедър бе съвсем необяснимо защо се е сгромолясало от покрива тъкмо в този ден.

Последва продължително мълчание. Дори Мей, която твърдеше, че се чувства винаги предпазена, изглеждаше някак смутена. Трикси завъртя очи зад гърба на другите. Кен изглеждаше доста развълнуван, а Хедър изтълкува състоянието му като силно нетърпение да се настрои на кълните, за да чуе мнението на Хиларион. Почувствал напрежение от неизказаното, Тим се сви на седалката на стола.

След продължилото необичайно дълго мълчание присъстващите обърнаха лице към Учителя. Стаята се изпълни с очакване. Само той можеше да даде смислено обяснение на събитията. Той и никой друг. Учителят се усмихна някак неопределено. Наведе се, за да погали златистите коси на Тим, който бе започнал да трепери видимо.