Каролайн Греъм - Маската на смъртта

Кристофър извика разтревожено и силно блъсна Мей настрани. Тя отскочи, разпаряйки подгъва на полата си, и тупна сред цветята по края на терасата. Тежката топка падна между двамата и разчупи каменната плоча, върху която се стовари. Във всички посоки мигом плъзнаха пукнатини.

Всичко стана толкова бързо, че двамата останаха известно време на терасата вцепенени. Постепенно до съзнанието на Кристофър стигнаха виковете на някой зад него. Беше Суами.

— Ти ли ме викаш? Какво става? Мей!…

С издраскано лице и полепнали по него лаврови листа, Мей се надигна бавно. Докато Суами тичаше, за да й помогне да стъпи на крака, Кристофър се втурна в къщата. Стълбището и площадката на горния етаж бяха пусти. Той бързо се качи горе и започна да обикаля стаите от двете страни на коридора. Първо чукаше, не получеше ли отговор, отваряше вратата. Всички стаи се оказаха празни. В дъното на десния коридор зад кадифена завеса имаше арка, а после стръмно нагоре към покрива се виеше каменно стълбище. Личеше, че някой скоро е минал оттук — прахта по пода не беше равномерна и по стъпалата бяха нападали зелени късчета от патината на металните рамки горе, Кристофър си спомни, че преди няколко дни видя Арно да почиства птичите изпражнения от стъклата на витража. Приклекна на последното стъпало в непосредствена близост до първото стъкло и го отмести с ръждясал прът, който намери там. Предпазливо промуши глава през отвора, облян от слънчева светлина, и се огледа. Не се виждаше жива душа. Продължи нагоре, но — вече на покрива — се обърка: загуби всякакъв ориентир. Започна да се оглежда. Видя зеленчуковата градина — значи частта на покрива над задния вход е в най-отдалечения край.

Докато се чудеше какво да предприеме, облак закри за малко слънцето и цветовете на тухлите и керемидите тутакси избледняха. По кожата на Кристофър пробягаха тръпки, без да му е студено. Някой тъпче тоя гроб . Запита се как ли е възникнала тази фраза, след като покойниците, затворени в дървените си пашкули, последни биха имали претенции към стъпките над главите им — спокойни или подскачащи.

Комините по покрива му се видяха твърде много, макар да ставаше дума за три групи от по четири опушени тухлени тръби. Върху всеки имаше капаче и при най-лекия полъх на вятъра то мърдаше и проскърцваше — създаваше се впечатлението, че вътре се крият същества, които те наблюдават.

Повтаряйки си, че това са глупости, Кристофър внимателно запристъпя към отсрещния край на покрива. Поради особената архитектура на сградата се наложи да криволичи по извънредно тясна пътечка — нямаше дори място да поставя стъпалата си едно до друго. Стигна до ръба отсреща и установи на кое място бе стояла топката дълги години — на около половин метър навътре върху съвършено плоска повърхност. Очевидно някой беше помогнал на тежкия предмет да се търкулне, а нищо чудно и да са били двама. В такъв случай как този някой успя да изчезне толкова бързо? Да прекоси целия покрив, да се спусне надолу и да се скрие така умело?

Капачетата на комините проскърцаха и Кристофър пак изпита усещането, че е наблюдавай. Ами ако убиецът (как иначе да наречеш някой, който цели хората долу с толкова тежък предмет?) не е слязъл от покрива, а все още се крие някъде тук ?

От напрежение започнаха да го болят краката. Отправи се бързо към най-близката група комини. Никой не се криеше там. Нито зад втората. Сърцето му биеше вече до пръсване, но той тихо приближи и последната група. Пристъпвайки едва-едва, за да не вдига шум, му хрумна, че погледнат отстрани, прилича много на герой от анимационен филм: на пръсти обикаля голямо дърво, следван от облечен в костюм на горила преследвач. И при последната група не откри никой. Трябва да са се спуснали през капандурата, докато съм оглеждал водосточните тръби в отсрещния край, помисли си младият мъж.

Вече се готвеше да слезе от покрива, но забеляза нещо стърчащо в процеп между два комина. Приличаше на метална пръчка. Подръпна я и в ръката му се оказа метален лост.

Междувременно в стаята на Мей се бяха събрали всички обитатели на дома. Кристофър влезе и бързо ги преброи — никой не липсваше. Пред очите му се разкри картина, много напомняща събиране на опечалена фамилия от времето на кралица Виктория — не липсваше дори кучето.

Мей лежеше на шезлонг — за разлика от обикновено беше доста бледа. Някой бе завил коленете й с копринен шал на пауни. Изправен зад нея с проблясваща бяла коса, стоеше Учителя, едната му ръка бе отпусната върху челото й. Пред нея бе коленичила Суами. Тим се бе отпуснал на седалката на близкия стол. Арно се суетеше напред-назад, кършейки пръсти (извиваше ги досущ като пране). Джанет и Трикси стояха леко встрани. Семейство Бийвър седяха в единия край на канапето. Хедър, донесла и китарата си, подрънкваше доста меланхолични акорди.