Каролайн Греъм - Маската на смъртта

— Каза само „някъде в провинцията“. А всички знаем колко обширно е това понятие, нали? Спомена още, че е срещнала някакъв удивителен човек, но дали двете неща са свързани… Нямам представа.

Откъслечната информация ни най-малко не успокои Гай, по той се впи в сведенията и поръча на хората от „Джаспърс“ да удвоят усилията си. Нищо друго не откриха обаче и нови шест месеца отминаха в безплодни усилия. Гай се изнерви неимоверно. Предишният му хъс да замисля и придобива имущество и пари се трансформира в страстно желание да причинява болка. Освен всичко друго, преценките му съвсем се замъглиха. Загуби трезвото си мислене. Стана небрежен в работата си и за първи път от двайсет години започна да губи пари. И точно тогава пристигна писмото.

След първоначалния шок и отказа да повярва на очите си — неизбежна реакция на всеки, дочакал отдавна мечтано събитие, — неудържимо вълнение обзе Гай. Наистина не Силви бе написала съобщението, но то бе свързано с нея и нещо по-важно — съдържаше покана. Гай протегна ръка да пипне през дрехата писмото, превърнало се в талисман за него, но не го откри, където очакваше. Провери всички джобове, дърпаше и потупваше дрехите си, обзет от все по-голяма паника, но изведнъж си спомни как го извади от вътрешния джоб, понеже си смени костюма. Все едно, знаеше наизуст адреса и всяка чертичка на този лист.

Уважаваеми господин и госпожа Гамлин,

От известно време вашата дъщеря живее при нас. Ще празнуваме нейния рожден ден на 17 август и ще се радваме, ако можете да присъствате. Тържеството ще започне към седем и половина. Вечеряме в осем.

С най-сърдечни чувства.

Цялата предишна нощ Гай лежа буден. Развълнуван и любопитен, той се спираше на всяка фраза и дума в кратката бележка, черпеше успокоение, доколкото бе възможно. Особено голям кураж му вдъхваше думата „нас“. Като начало нямаше усещането, че дъщеря му е напуснала Лондон именно с Крейги. В думите „вашата дъщеря“ виждаше стремеж към официалност и сякаш човекът бе на средна възраст.

Гай, разбира се, не спомена на Фелисити нищо за писмото. Враждебността на жена му към дъщеря им, видимото й облекчение от това, че в отсъствието на Силви не й се налага да крие отношението си, безразличието си към съдбата на единственото им дете — никога не спомена името на Силви, — го наведе на мисълта, че е много по-добре тя да не го придружи. Реши да каже, че е болна. Така му се стори най-просто.

Дантон Морел беше сред най-добре пазените тайни в Лондон. Никой, ползващ се от неговите услуги, не споменаваше пред когото и да било за това. Толкова ревниви бяха всички към преимуществата, които им даваше общуването с него. Въпреки всичко, винаги когато богатите и бляскавите, прочутите и не толкова прочутите се съберяха, поне неколцина от тях носеха белезите на неговото магьосничество.

Визитната му картичка го представяше като „Коафьор и специалист по макиаж“, но изумителните трансформации, плод на уменията му, далеч надхвърляха обикновения грим и фризура, широко рекламирани по телевизията и в списанията. Този човек бе в състояние да направи чудеса не само с драматично деформирана плът, но и със също толкова деформираната личност на притежателите й.

Освен с тези способности Дантон бе надарен и с най-мекия и благороден глас. А когато не говореше, мълчанието му излъчваше топлина, подкрепа и съпричастие. В резултат хората — неясно как за самите тях — му разказваха проблемите си до най-малките подробности. Дантон слушаше, усмихваше се, кимаше и продължаваше да прави магиите си.

Започнал кариерата си като майстор на маски и кукли марионетки, той често с ирония си мислеше, че не се е разделил напълно с този свой занаят — нещо, което, ако почитателите му разберяха, биха предпочели да умрат. Водеше изключително прост личен живот. Душата му се хранеше най-вече от информацията, получена при емоционалните излияния и изповедите на клиентите си. Истината е, че той не се занимаваше с клюки и всички вярваха в неговата дискретност. Никой обаче не допускаше, че записва всичко чуто в дневника си и се надяваше след години това да го направи неимоверно богат.

Когато Фелисити му отвори вратата, той видя пред себе си една луда жена. Косата й стърчеше на всички посоки, сякаш нарочно е дърпала кичурите, а погледът й беше напълно празен. Качиха се горе. Тя започна да крачи напред-назад и да нарежда. Дългите й, леко потъмнели от слънцето крака се подаваха от време на време от халата и напомняха движението на ножица. Тикна писмото в ръката му още щом прекрачи прага на къщата. Дантон го прочете, преди да седне, но не проронваше и дума.