Каролайн Греъм - Маската на смъртта

— Дантон? Искам да дойдеш. Веднага! Не… Сега, веднага. Случи се нещо невероятно.

Най-силният звук по луксозния булевард, по който пътуваше Гай, бе звукът на собственото му сърце. Неговият лекар от Харли Стрийт се опитваше да го научи на техниката за регулиране на пулса: дълбоко дишане и отпускане на мускулите. Опита и двете, не защото даваха резултат, а защото не понасяше да плаща за съвет и да не го спазва. Попила с ръка вътрешния джоб на сакото си, за да се увери, че кафявото шишенце с хапчетата, без което му бяха казали да не отива дори от спалнята до тоалетната, е там. Наля си щедра чаша коктейл „Том Колинс“ и постави една таблетка под езика. Направи опит да се отпусне — усилие, почти винаги обречено на неуспех. Никога не се отпускаше. Вечно беше опънат като струна.

Гай не можеше да търпи загуби. Винаги трябваше да е пръв. Неговият кон трябва да е пръв на финала, яхтата му да е най-красива. И макар да купуваше и продаваше хората като фъстъци, да умееше да подчинява стотици жени и цели компании, в една област не успя — не си позволяваше да използва думата „провал“. Това бе любовта и най-вече отношенията му с дъщеря им Силви.

Когато Фелисити забременя, той, естествено, не се съмняваше, че ще роди момче. Изпита огромно разочарование, защото го възприе като удар по мъжествеността. Бурната му реакция изплаши не на шега съпругата му, родителите й, персонала в болницата и дори току-що роденото бебе.

Незабавно нае специалист да проучи всички техники, които щяха да осигурят при следващо раждане да се появи момче. Консултира се със световни светила, вложи страшно много пари, но се оказа, че Фелисити никога повече няма да зачене.

Родителите й прозряха истинската му същност от самото начало. Проучиха семейството му и останаха направо потресени. Около дъщеря им, току-що завършила скъпото училище в Женева, се тълпяха цяла гвардия млади и не толкова млади мъже. На техния фон той изпъкваше ярко и ти взимаше дъха. От друга страна, — имаше твърде ниско социално положение и всички вярваха, че много лесно ще бъде опитомен. Фелисити сгреши в тази си преценка и той я унищожи.

И все пак семейният им живот, ако тяхното въобще можеше да се нарече семейство, продължи. Никой не бе в състояние да му отнеме нещо, което си е негово. Не че не се опитаха.

Дълго време дъщеря му изобщо не го интересуваше. За нея се грижеха безчет бавачки и гувернантки. Едва на дванайсетия й рожден ден настъпи повратен момент. Той добре помнеше този ден. Гостите помолиха детето да изсвири нещо на пиано. Малката се подчини. Определено й липсваше талант, но бе придобила добра техника. Гай погледна лицето на малката Силви и за първи път си даде сметка, че никога не я е виждал усмихната. Над белия скъп роял се виждаше бледо, напрегнато и изострено от тревога детско лице. Тънките й ръце се движеха уверено по клавишите, а голяма панделка придържаше лъскавата кестенява коса на тила й. Той чудесно помнеше каква вълна от чувства го заля. Усещането беше толкова силно, че се наложи да се хване за полицата над камината, за да не се олюлее. Силно изненадан, дори реши, че е болен. Сякаш някой стискаше сърцето му, стомахът му се свиваше и разпускаше. Постепенно емоциите се поукротиха и той си даде сметка, че е осъзнал нещо много важно.

Детето му, обзето от безнадеждна тъга и отчаяние, изпитваше неистова потребност от любов. Болката, пробождаща го като с нож, представлявайте съвсем ново чувство за Гай. Как не го е забелязал досега? От този момент той щеше да направи всичко възможно, за да навакса загубеното. Закле се да й даде всичко, на което бе способен.

Щом изпълнението свърши, той изръкопляска буйно и заглуши всички останали. Помнеше изумлението на Фелисити от тази проява на възторг.

— Браво, Силви. Чудесно, скъпа. Започнала си да свириш отлично. — Изненада се колко непринудено изрече думите — той, който никога не беше произнасял добра оценка за когото и да било. Дъщеря му го изгледа с каменно лице, затвори капака на пианото и излезе от салона. Фелисити се разсмя високо.

От този ден Гай започна да обсажда детето с внимание. Прибираше я от училище, за да я вижда. В края на всяка седмица измисляше програма, която според него щеше да я зарадва. Обсипваше я с подаръци — оставяше ги в стаята й, криеше ги в салфетката на масата за хранене. Всеки път стомахът му се свиваше в очакване да види някаква — каквато и да е — реакция. Усилията му обаче срещаха стена от безразличие. Гай не губеше надежда. Не се съмняваше, че рано или късно ще намери процеп в този щит, зад който детето се бе барикадирало.