Каролайн Греъм - Маската на смъртта

Суами обичаше това място. Беше толкова тихо. Слънцето го огряваше подобно на солариума, където се събираха за медитация. Току-що хрумналото й сравнение я накара да се усмихне. В стария обор нямаше нищо духовно, но Учителя твърдеше, че Бог можеше да се открие навсякъде, стига сърцето ти да е отворено и покорно, така че какво пречеше мястото да е точно това.

— Защо не наистина? — изрече Суами на глас. Изцеди и последните капки мляко и поглади с ръка топлото козе виме. Животното изви глава назад. Изражението му никога не се променяше. Беше съзерцателно и самодоволно, сякаш пазеше някаква много важна тайна. Копитото на единия заден крак се размърда и Суами побърза да дръпне ведрото настрани; звънчето на Калипсо дрънна неспокойно. Козата много обичаше да ритне млякото.

Всеки момент Кристофър щеше да дойде, за да я заведе на паша. След единодушното решение, че моторната косачка не е природосъобразна, въведоха практиката да водят Калипсо да пасе по местата, където тревата е най-избуяла. Въздържа се единствено алергичният към млякото Кен.

Суами нахлузи кожената каишка на врата на козата и й даде ябълка, друга пъхна в красива торба, която бе получила като подарък за рождения си ден от Мей. Избродираните слънчогледи и яркочервени ириси на фона на листа в землисто и червено-кафяво много приличаха на фигурите по чантата на самата Мей, която Суами отдавна харесваше. Вярно, слънчогледите бяха по-бледи, но в магазина не намериха по-подходящи конци. Суами се трогна от цялото си сърце. Представяше си как Мей, затворена в стаята си, тайно бродира и шие, водена единствено от желанието да зарадва някого. Откакто пристигна в Господарската къща, освен възвишената благодат от насоките на Учителя Суами получаваше много внимание и доброта: десетки прояви на ненатрапчива загриженост, готовност да я изслушват, желание да я утешат, да споделят задълженията й. А сега вече всички знаеха коя е всъщност и вероятно отношението им към нея щеше да се промени. Щяха, разбира се, да се опитат да се държат както преди, но нямаше да е възможно. В крайна сметка парите щяха да издигнат преграда между нея и останалите. Беше неизбежно.

Устните на Суами се извиха иронично — спомни си с колко вълнение и надежди прегърна идеята да си смени името и да остави в Лондон старата си самоличност. Съвсем наивно и детинско от нейна страна. Защото не е възможно двайсет години да си една личност, а после, само като смениш името си, да изчезнеш. Този ход й беше помогнал донякъде. Сега дните й бяха изпълнени с тиха благодарност. Смяташе, че това е щастието.

Точно тогава в комуната пристигна Кристофър. Почти веднага между двамата се установи шеговито приятелство. Обичаше да я дразни, но никога грубо; притиснал длани до сърцето си в комичен любовен копнеж, се кълнеше, че ако тя не го приеме, той ще загине. Всичко се разиграваше само пред очите на групата. Останеха ли насаме, младият мъж се променяше. Товореше за миналото си, споделяше надеждите си за бъдещето: вместо да стои зад камерата, искаше да започне да пише и да режисира. Понякога я целуваше, но нежно и деликатно, за разлика от предишните й приятели, които мачкаха и дъвчеха устните й.

Когато се замислеше за неизбежното заминаване на Кристофър, Суами трябваше да си повтаря многократно максимата на Учителя: всичко, което й е необходимо, за да поддържа духа си, не е в небесния простор или в нечия чужда психика, а единствено и само в собственото й сърце. Това й се виждаше твърде самотно занимание, а тя вече достатъчно време се бе чувствала безнадеждно самотна. Докато размишляваше, слухът й долови нечии стъпки да приближават по чакълената пътека и пръстите на младата жена затрепериха по повърхността на дървената стоика.

Кристофър надникна през вратата на обора и попита:

— Как е моето момиче?

— Хрупа ябълка.

Както обикновено при среща с него Суами беше едновременно вдъхновена и разтревожена. Смущаваше я и чупливата му черна коса, и бледата кожа, и блестящите коси сиво-зелени очи. Очакваше той да попита: „А как е и другото ми момиче?“ — това беше вече обичайна размяна на реплики между тях.

Този път обаче само бутна вратата на обора, пристъпи до Калипсо и пое кожената й каишка.

— Да вървим, космата дебеланке — едва продума той. Още миг и щеше да тръгне.

— Няма ли да ме поздравиш за рождения ден? — престраши се да попита Суами.

— Разбира се, скъпа, извинявай. — Нави повода на козата около ръката си. — Честит рожден ден!