* * *
Арно грижливо прекопаваше лехите със зелен фасул, а в душата си се бореше със своя коан 1 1 Загадка, използвана в дзенбудизма за съсредоточаване по време на медитация. — Бел.пр.
, измислен от дзен-учителя Бак Ан. Бак Ан бе прочут с въпроса си: „Какъв е звукът от една ръка?“
От учениците се изискваше всеки миг и всеки ден по време на всяко занимание, независимо колко е елементарно, да са стопроцентово проникнати физически, мисловно и духовно от своя коан. Арно си бе изработил десетки начини как да насочва съзнанието си към коана. А съзнанието му се отклоняваше непрестанно от правия път. Сега той се ощипа по ръката, за да прогони занесеността си, и насочи внимание към плевелите в лехата. Улови здраво гладката дръжка на мотиката, впи поглед в ръждясалото острие и в ситните бели цветенца на звездицата, избуяла между стръковете фасул.
Арно работеше в градината с огромно неудоволствие. Идеята на Декарт, че човекът е господар и владетел на природата, не предизвикваше тръпка в сърцето му. Нито се радваше, нито разбираше градината. Гледаше на работата си там като на тегоба. Трябваше да оплеви толкова много оплетени бурени, да внимава с невидими дупки, да не говорим за буболечките и червеите. Последните растяха и дебелееха благодарение на усилията на Арно да отгледа поне малко зеленчуци — наистина не бяха кой знае колко. Понеже нямаше нужните знания, се случваше да засади моркови в глинеста почва, фасул на прекалено влажни места, а картофите — всяка година на един и същи парцел.
За да се справи с невежеството си, купи книга — дебела и със страшно много черно-бели рисунки, илюстриращи чудесно сечивата и мъките на Арно. Още при първия поглед върху гъсто напечатаните редове го обзе огромно отегчение и книгата бързо-бързо се озова зад кълбета връв и пожълтели пакетчета семена в дъното на бараката за градински сечива.
Беше се опитал да възрази и да увери комисията по номинации, удостоила го с длъжността градинар, че няма никакъв талант в тази област. Съвършено спокойно му обясниха, че тъкмо това е целта на техния избор. Неговите желания не били за пренебрегване, но в случая нямали значение. В комуната не се поощрявала изявата на собственото его (заробващо, алчно чудовище). Никакво подбиране или избиране. За да израснеш духовно, трябва да забравиш собствените си желания и стремежи. Толкова. Арно прие решението с тежка въздишка.
Миг по-късно вълната звуци, понесли се над моравите, езерцето и пътеката с рододендрони, прогони обзелото го раздразнение. Арно пусна мотиката на земята, сякаш искаше да попие възможно повече от музиката, изпълнявана от скъпата на сърцето му жена. Едно от най-страшните опасения на Арно бе, че ако по някакво чудо егото му изчезне, то и любовта му към Мей ще се изпари и тогава ще се лиши от надеждите за бъдещи радости. Цялото му същество копнееше да се повети в служба и обожание на тази жена.
И като си помислиш, че ако не беше огромната случайност, благодарение на която се бе присъединил към групата в „Златния ветрогон“, той като нищо щеше да се размине с нея! Беше останал сам-самичък на света. Преди повече от трийсет години баща му напусна майка му, а тя почина наскоро. Проточилата се незаслужено мъчителна болест отне живота на тази изключително деликатна жена и той остана сам, огорчен и в пълно отчаяние. След погребението се затвори като ранено животно в малкия им дом в Елтам. Имаше сили само за най-необходимото, хранеше се колкото да не умре от глад, а за да отиде да напазарува, мяташе нещо на гърба си, за да не плаши хората. С изключение на продавачите в магазина, в продължение на седмици не виждаше жива душа, защото, за да се грижи за майка си, напусна и работата си в администрацията на водоснабдителната компания в града.
Прекарваше по-голяма част от деня свит в леглото — стегната топка от болка. Сълзи се стичаха неспирно по бузите му. Солената течност пълнеше ушите, носът му се запушваше, гърлото го болеше от спазмите. Понякога приятелка на майка му — а тя имаше много — чукваше на прозореца, спираше го на улицата или го канеше да го нахрани. Някои оставяха кутия с храна или буркан със супа на прага на малката къща. Случваше се със седмици да не се покаже навън.
И тогава най-неочаквано един следобед отново започна да чете. Беше си направил кафе, но наместо както обикновено да се мушне веднага в леглото, за да го изпие, той се подпря на кухненската маса и извади „Малката Дорит“. С майка му много обичаха писателите от времето на кралица Виктория. По-късно през деня, след пазаруването, се отби в малка антикварна книжарница и известно време остана при философската литература. Когато сега се връщаше понякога към онова време, си даваше сметка, че се е опитвал да прозре причината за проточилото се страдание на майка му. Тогава купи десетина книги, но те се оказаха или прекалено специализирани и той не можа да разбере нищо, или толкова глупави и наивни, че ако имаше сили, щеше да се разсмее.
Читать дальше