Каролайн Греъм - Маската на смъртта

Настъпи стъписваща, ненарушавана от нищо тишина. След малко едва доловим шум от движение на дреха подсказа, че някой приближава до паравана. Мей отскочи от вратата й залепи гръб до стената на коридора, тъкмо навреме, за да не я забележат. Миг по-късно вратата се затвори.

Разтреперана от изненада и тревога, Мей продължаваше да стои неподвижно. Беше сигурна, че в гласа на Учителя е различила тревога. Не можеше да определи от гняв или страх. Вероятно и от двете. Опитваше се да се убеди, че не е разбрала правилно — та нали, извадени от контекста, думите винаги звучат застрашително. Но за какво друго би се отнасяла дума като „аутопсия“ освен за смъртта на Джим?

Вече в пералното помещение, докато изсипваше екологично чистия прах за пране, продължи да разсъждава как така й хрумна да пере точно в този момент. Като всички от комуната тя твърдо вярваше, че някаква сила извън нея или звездите предначертават деня и действията й. Не можеше да се каже, че през цялата тази седмица не беше получавала предупреждения от Зурба, лупата на Марс.

Дойде време да извади дрехите си от пералнята и Мей някак неволно забеляза контраста между току-що изплакнатото безупречно чисто пране и мрачните си мисли.

След около месец се случи друго, също толкова тревожно събитие. Събуди се посред нощ от приглушено тропване в стаята на Джим, съседна на нейната. Последваха още две — приличаха на затваряне на чекмеджета. През деня беше чула шум от движение из стаята, но сметна, че някой се е заел с тъжната задача да подреди вещите на покойния им приятел. Нощното раздвижване обаче бе нещо съвсем друго. Очевидно беше крадец, затова Мей грабна най-тежката си книга — Атлас на планетите — и излезе безшумно в коридора. Със затаен дъх натисна бравата на съседната врата, но тя се оказа заключена.

Колкото и предпазлива да беше, приближаването й явно разтревожи човека вътре, защото Мей долови бързи стъпки от другата страна на вратата. Макар и изплашена до смърт, не мръдна от поста си, вдигнала високо Атласа над главата си. Вратата беше все така заключена. Заслушана внимателно в звуците вътре, тя долови стържене на метал в метал и се досети, че човекът вдига резето на прозореца. Изтича обратно в стаята си, но докато остави тежката книга и отвори прозореца, вече беше късно. Крилата на съседния прозорец зееха широко отворени и тя бе сигурна, че забеляза как някаква сянка се движи бързо към отсрещния край на терасата.

Веднага й хрумна да вдигне тревога, но осъзнавайки, че човекът не се отправя към улицата — най-естественият път за бягство, ако е външен, — се отказа. Преди време имаше опит да ги оберат и затова инсталираха на стената на сградата специална халогенна лампа, която, мръкнеше ли, се запалваше автоматично при приближаването на човек или превозно средство. Този път лампата не светна.

Още по-разтревожена от този факт, Мей се облегна на перваза на своя прозорец и се загледа към градината, потънала в уханията на нощта. Изпитваше дълбока и безнадеждна самота. Бе открила, че в нейния рай — защото за нея „Златният ветрогон“ представляваше именно това — има змия. Двулика, с двойствено сърце и раздвоен език.

Умът й не побираше кой може да е, но човекът, който се измъкна от стаята на Джим, несъмнено влезе в къщата. Мислите й от само себе си се насочиха към дочутия през отворената врата разговор. Колкото й да се упрекваше за своята склонност да драматизира, двете случки явно бяха свързани. Насилваше се да не им обърне внимание, да продължи живота си както досега, все едно нищо особено не е станало. Подобно поведение обаче влизаше в пълно противоречие с етиката на комуната. Има договореност всеки по всяко време да е ангажиран с проблемите на другите. Така разбираха те понятието „загриженост един за друг“.

Мей не спираше да си блъска главата с въпроса и за тайнствения посетител, и за дочутия откъслечен разговор. Разтревожена и нервна, бе започнала да нагъва плата на дрехата си. В един момент я пусна и камилите от шарките подскочиха, създавайки впечатление на движещ се керван.

Ако бе разбрала с какъв човек бе разговарял Учителя — с мъж или с жена, — възможностите щяха да се ограничат.

Ядосано се отдръпна от прозореца с гневно изръмжаване. Не понасяше нещо да й се опре — да не може да го реши или да го сложи в ред. Закрачи нервно напред-назад и започна да призовава мълчаливо, но настойчиво могъщата сила на Куан Ин — бледоликата прасковена жена, — в служба, на която Мей се посвети след трогателна церемония, включваща поднасянето на кошница плодове, нагънато парче снежнобял лен и чек за впечатляваща сума. След този ден Куан Ин никога не се бе скъпила да й дава съвети и насоки, да разпръсква с майчинска загриженост светлина в ума и душата й, но днес тя оставаше недостъпна.