Каролайн Греъм - Маската на смъртта

Само преди година тя и не подозираше за съществуването на този човек и от време на време цялата потръпваше при мисълта, че случайната им среща можеше и да не се състои. Чиста случайност е понякога, че завиваш надясно, а не наляво…

С десетина познати седяха в бар на Ред Лайън Скуеър. Беше онзи час на здрачаване, когато самотните, обърканите и търсещите се отпускат и се потапят в забравата на виното. Настроението на всички беше доста смачкано и те се опитваха да се развеселят — замеряха се с пюре от патладжан, което гребяха със солети от обща купа. Помолиха ги да напуснат, но те отказаха шумно. Предупреждението, че ще дойде полиция, не ги стресна. Напротив, още по-развеселени, те се разбесняха — хванати за ръце, скачаха, викаха, бутаха се в минувачите навън.

Пръв Пери забеляза плаката на една стена. Думите „Любов“, „Светлина“ и „Покой“ изпъкваха на преден план успоредно със снимката на мъж на средна възраст с дълга бяла коса. Без никаква видима причина плакатът ги развесели още повече. Заблъскаха се пред вратата на залата и нахълтаха вътре. Озоваха се в малко помещение с нисък подиум в отсрещния край. Слушателите бяха предимно възрастни жени, но имаше и неколцина сериозни на вид мъже с раници и по-големи чанти. На главата на един от тях се мъдреше шапка с прозрачно дъно. Той цупеше устни, давайки да се разбере, че трудно ще му направят впечатление с умни слова. Всички в малката зала обърнаха глави към новодошлите и някои дори се опитаха да изшъткат.

Младежите се настаниха шумно на празните места и вдигнаха крака върху облегалките на съседните столове. Запазиха приличие за не повече от пет минути, после Пери се огледа предупредително и дълго и шумно се оригна. Останалите избухнаха в кикот, безуспешно затискайки уста с длан като непослушни деца. Хората се обърнаха възмутени към малката група и младежите започнаха да сочат Пери и да викат:

— Той беше. Той го направи.

След десетина минути, отегчени от играта, станаха и тръгнаха да излизат от залата: подритваха столовете по пътя и подхвърляха подигравателни забележки по адрес на човека на подиума. Вече пред вратата, Силви се обърна и погледна назад. — Нещо сред хаоса (както призна по-късно) я накара да се извърне. Седна кротко на първия попаднал й стол и остана глуха за подвикванията на приятелите си.

Думите на говорещия на подиума проникнаха в нея и й подействаха като сладък успокояващ балсам. Странно, колко малко подробности си спомняше от тази вечер, преобърнала напълно живота й. Запомни едно-единствено завършено изречение: „Всички стоим в своя собствена светлина.“ Без да й е ясно към кого са адресирани думите и какво точно означават, те я бяха поразили (както все още я поразяваха) с удивителната си дълбочина и спокойствие. Дори в онези първи моменти изпита копнеж да се дистанцира от безсмисленото си съществуване по онова време, да загърби запълнените с омраза дни на пиянство и нощите, наситени с копнеж.

Ораторът завърши лекцията и облече палто върху дългата до петите синя роба. Помогна му дребен мъж с брада. Пийна малко вода, погледна над празните столове към мястото, където седеше момичето, и й се усмихна. Тя се изправи като по команда и започна да се приближава, доловила чистата, неподправена доброта на тази усмивка (по онова време не можеше да обясни защо е пристъпила напред). Момичето почувства завладяваща загриженост. Съвършено новото преживяване се оказа непоносимо за нея и тя се разплака.

Учителят я наблюдаваше как пристъпва. Виждаше слабо, високо момиче в оскъдно облекло. Сребриста пола от намачкан плат, а наместо блуза — само две презрамки. Русолявата й коса стърчеше на всички страни, тежък грим и ярко червило очертаваха очите и устните. От нея се носеше миризма на джин, тежък парфюм и пълни с горчивина сънища. С всяка следваща стъпка по посока на Учителя тя плачеше все по-неудържимо — накрая вече почти виеше. Стъпвайки неуверено на високите си сребристи обувки, притискаше ръце до едва покритите си гърди.

Сега всичко й се струваше толкова отдавнашно, че тя трудно си спомняше колко дълбоко бе отчаянието й тогава. Пресегна се и взе чашата на своя събеседник.

— Искаш ли още чай, Учителю?

— Не. Благодаря ти.

Дълбока бръчка прорязваше челото между веждите му. Стори й се много уморен. Нещо по-лошо — Суами забеляза и торбичките под очите му, — изведнъж й се видя остарял. Мисълта, че той също е подвластен на времето, й се стори абсурдна и ужасяваща. Нима този човек не е изворът на цялата мъдрост, на всеопрощаващата благословия? Той е там, за да обича и пази всички тях. Ако нещо се случи с него…