Каролайн Греъм - Маската на смъртта

Крачейки към изхода на солариума, Суами си даде сметка колко е различно да знаеш, че някой е смъртен, и действително да го проумееш. До момента си беше въобразявала, че този човек винаги ще е там за тях. Сети се за Тим. Какво щеше да прави той без своя любим покровител и приятел? Какво щяха да правят всички те? Връхлетя я внезапен пристъп на страх и тя се спусна обратно, грабна ръката на Учителя и я притисна до лицето си.

— Какво има?

— Не искам да умираш.

Очакваше да се усмихне и да се пошегува с тревогата й, но за нейна изненада той само промълви:

— Неизбежно е. Всички ще умрем.

— Не се ли страхуваш?

— Не. Вече не. — Мъжът изтегли бавно ръката си. — Вероятно преди време… щях да се страхувам, но сега — не.

„Аз обаче се боя“, помисли си Суами и докато се отдалечаваше от него, по лицето й се изписа дълбоко безпокойство.

През един от отворените прозорци на приземния етаж се разнасяше възторжена музика. Мей свиреше на чело „Соната“ от Бокерини. Лъкът бягаше напред-назад по струните с буен възторг. Две дълбоки бръчки разделяха дебелите й вежди, очите бяха плътно затворени. Тя отмяташе глава с такава страст, че от време на време из топлия въздух отскачаха кристални капчици влага от челото й, а фибите на една от навитите около ушите й плитки се бяха изхлузили и тя подскачаше енергично напред-назад в три четвърти такт.

Носеше широка роба с изрисувани по нея с природни бои пирамиди и погребални процесии. Десенаторът нещо не бе дообмислил щампата и на места фигурите се сблъскваха, образувайки комични струпвания на камили, опечалени близки, покойник.

Над деколтето-лодка на тази обемиста дреха се показваше прекрасният профил на Мей. Ясно очертан, ведър, благороден, недвусмислено излъчващ здраве и щастие. Лицето й бе едно от най-впечатляващите неща в нея не само защото го украсяваше така, както се грижеше за стаята си и за всеки свой предмет. Цветовата й палитра бе извънредно богата, а четката — смела и дръзка. Страните й грееха със сочно червено, а устните — с цвят на разпукан нар. Върху клепачите й бе положено яркозелено, което преливаше в синьо, често пъти посипано със сребрист прах. Кожата й с цвят на чайна роза често пъти бе покрита с плътен слой грим, защото, често отвлечена от размисли за други светове, Мей забравяше, че вече се е гримирала и полагаше нов щедър слой.

След финалните няколко удара с лъка челистката опря длан в струните, за да укроти последните вибрации. Дали под слънцето има друг инструмент или друго създание, което да ръмжи елегантно, помисли си тя. Отпусна за миг буза върху хладната повърхност на лакираното дърво, оставяйки петно пудра с цвят на праскова, след което опря инструмента о ръба на стола и се отправи към прозореца, последвана от издутата като корабно платно тънка памучна материя на цветната дреха.

Загледа се към кедровото дърво навън; толкова й се искаше да задържи възможно по-дълго този миг на радостно спокойствие, което я обземаше винаги когато свиреше. Тя въздъхна и съвсем целенасочено отправи мислите си към своята идея за цветно ателие „Дъга обвива твоите рамене“, приета много добре. Записаха се доста хора. Но дори и тази хитринка се оказа само отчасти успешна. Образите на ентусиазираните участници, мислещи в цветове, постепенно избледняха, колкото и да се мъчеше да ги задържи, изместени от тревога.

Толкова й се искаше да изтича при Учителя и да поговори с него, макар да нямаха обичай да го занимават с дребни проблеми от временно естество. Мей се опасяваше, че няма да получи от този източник на топлина и светлина, какъвто той винаги е бил за тях, необходимото разбиране. По някаква причина се чувстваше отхвърлена, без да има каквото и да било обективно основание. Трудността произтичаше от обстоятелството, че именно нейният обичан и обожаван гуру — съвсем неволно, разбира се — бе в известен смисъл причина за безпокойството й.

Ето какво се беше случило. Два дни след смъртта на Джим Мей мина край стаята на Учителя на път за пералното помещение. Красивият параван оризова хартия със знаците, на зодиака закриваше видимостта към вътрешността на помещението, макар вратата да беше открехната. Отвътре се долавяше оживен, но приглушен разговор и Мей реши, че в стаята се провежда сеанс за прочистване на чакрите; Тогава внезапно някой възкликна:

— Господи, защо не остави нещата такива, каквито са? Ако решат да направят аутопсия на трупа…

Енергично шъткане прекъсна развълнувания глас.