Каролайн Греъм - Маската на смъртта

След тези думи в трапезарията настъпи неловко мълчание. Кристофър стисна устни и се изправи, събра вилиците и ножовете, извини се и излезе.

— Трикси, ама и ти си една…

— Само се пошегувах. Какво толкова… — Изниза се, понесла само лъжичка за яйце. — Тук никой няма чувство за хумор.

Кен също стана, но лицето му се изкриви в болезнена гримаса. Имаше проблеми с крака, което пречеше на любимите му занимания из къщата и в градината. В някои дни, особено дъждовните, болките се засилваха. Днес обаче почти не куцаше. Взе от масата дъската за хляб и пое към кухнята.

— Никакво спокойствие за лошите — въздъхна той.

— Те и без това няма да знаят какво да правят с него, ако го постигнат — отбеляза Джанет, а Хедър си надяна маската на търпението.

По-възрастната Хедър гледаше на Джанет като на свой кръст и приемаше голямото предизвикателство. Смяташе, че лявата част от мозъка на момичето е по-силно развита, с две думи — имаше склонност да разсъждава. Докато един ден, воден от Хиларион, духът на Кен обясни, че Джанет е физическото изражение на собствените пристрастия на Хедър. Хедър бе много благодарна да го научи! Това не само обясни някои неща, но стана причина да прояви още по-голяма ангажираност и преданост. Ето защо, с преувеличено спокойствие в гласа, тя попита:

— Не е ли време да се размърдаме?

Арно остана сам с Джанет и я погледна загрижено. Бе забелязал напрегнатото изражение на необикновено пребледнялото й лице, когато се наведе под масата да събира трохите. Щеше му се да направи необходимото. Всички в къщата съзнаваха колко е добре ден и нощ да са на разположение на всеки нуждаещ се от съвет или изслушване и понеже Арно нямаше склонност да пилее емоциите си, се стараеше да бъде отзивчив към потребностите на другите. В случая с Джанет обаче долавяше някакъв непонятен отклик, който го тревожеше. И въпреки всичко…

— Случило ли се е нещо, Джанет? Искаш ли да го споделиш?

— Какво имаш предвид? — Тонът й бе остър и отбранителен, сякаш някой я беше раздразнил. — Нищо няма. Абсолютно нищо. — Най-много я бе подразнила думата „споделиш“, сякаш човекът насреща бе готов да приеме изповедта й.

— Извинявай. — Арно мигом се отдръпна, без нито за миг да се почувства засегнат. Покритото му с лунички лице изразяваше искрено облекчение.

— Тук винаги трябва да си ухилен, за да не те питат непрестанно има ли ти нещо.

— Имах най-добри намерения.

Джанет вече излизаше, кокалестите й рамене изразяваха красноречиво раздразнението й. Арно също се надигна и бавно се отправи към салона. Там се огледа и извика:

— Тим…

Почака и после отново повика момчето. Напоследък то доста често се уединяваше и Арно, уважавайки желанието му да търси сигурност в скривалищата си, не упорстваше в търсенето си. Щом Учителя се появеше след сутрешните си занимания навън, Тим непременно щеше да се покаже. Следваше обожаваната фигура като сянка. Спреше ли Учителя, той мигом клекваше до краката му като вярно куче.

Ето защо Арно отложи направата на покрива за пчелния кошер за друг ден. Тръгна към мястото, където семейство Уелингтън оставяли галошите и чадърите си, взе от закачалката панамената си шапка и старото яке и излезе в градината.

Всички вече бяха навън. Едва тогава Тим се промъкна в преддверието на притихналата къща.

Когато слънчевите лъчи минеха през великолепния осмоъгълен витраж от цветни стъкла на тавана на помещението, по дървения под заиграваха наситени розови, кехлибарени, боровинкови, индиговосини и млечнозелени багри. При всяко появяване и скриване на слънцето иззад облаците цветовете ту се насищаха, ту избледняваха и създаваха илюзия за непрестанно движение. Вълшебното сияние на цветовете оказваше магическо въздействие върху Тим. Готов бе да стои тук с часове, да се усмихва, загледан в играта на багрите върху дрехите и по кожата на ръцете и краката си. Сега го обливаха наситени с прах лъчи. Танцуващите прашинки му приличаха на дребни насекоми — кротки мънички създания с лъскави крила.

Случваше се да сънува витража. По време на съня винаги беше в движение — плуваше нагоре с разтворени ръце и пръсти, разпръсквайки светлината. Много по-често летеше — тогава безтегловното му тяло се рееше и издигаше, носеше се и се виеше, гмуркаше се, играеше си с лентата на многоцветната дъга. Веднъж към него се присъедини и ято птици с ярки криле, нежни очи и напълно безопасни човки. След всеки сън го обземаше смразяващ страх, че пъстрите стъкла са изчезнали. Скачаше от леглото и изтичваше до стълбищната площадка, за да се увери, че витражът е още там.