Каролайн Греъм - Маската на смъртта

Две млади и красиви момичета с дълги, потъмнели от слънчев загар крака, които изчезваха в горната си част в къси джинсови панталонки, чакаха свидетелите да напуснат сградата. Едното се озърташе непрестанно, по някое време бутна приятелката си с лакът и прошепна развълнувано, сочейки към очукания морис до тротоара:

— Виждаш ли това?

— Кое? — попита другото момиче, в чиито вени очевидно течеше и африканска кръв.

— Да не си сляпа? Това е техният бус.

— Е и?

— Гледай, гледай…

— Анджи… — въздъхна едното момиче.

— Харесва ли ти?

— Да не си откачила?

— Заговори го тогава. Хайде де.

— Кев ще ме убие.

— Тогава аз ще го направя.

— Няма да посмееш.

— Ще кажа, че колата ни не ще да тръгне.

— Ние нямаме кола.

Бутайки се и кискайки се, двете ту пристъпваха напред, ту се дръпваха назад, докато най-накрая се престрашиха и приближиха до страничния прозорец на буса. Момичето, което не се казваше Анджи, сръга приятелката си и прошепна настойчиво:

— Хайде, давай…

— Само престани да ме разсмиваш.

Последва плахо потропване по стъклото. Мъжът вътре се извърна. За няколко секунди тримата се разглеждаха внимателно. Изплашени, момичетата се дръпнаха назад, лицата им бяха изопнати и пребледнели.

— Извинявайте…

— Много съжалявам.

— Искахме само да…

— Нямахме намерение да ви…

Сграбчили се за ръце, те избягаха бързо.

В залата на съда младата жена с муселиновите панталони плачеше неутешимо, а приятелите й я успокояваха. Скупчили се около нея, някои я прегръщаха, други я потупваха по слабите рамене. Мъжът с брадичката се отдалечи от групата, след малко се върна и им съобщи, че всички са се разотишли и те могат да си тръгват.

Това беше само отчасти вярно. Докато малката компания минаваше през вратите и опустелите коридори, млад мъж стана от мястото си на най-задните редове. Беше се скрил успешно зад една от колоните, подпиращи тавана. През цялото време бе седял неподвижно, наблюдавайки празния стол на дознателя. Извади от джоба на джинсите си лист хартия и го прочете няколко пъти. Накрая прибра листа в джоба си, наведе се напред и стисна парапета, очевидно обзет от силно вълнение. Постоя така няколко минути и едва тогава нахлупи шаяка на русата си глава и тръгна да си върви. По всичко личеше, че не се е овладял напълно, стискаше юмруци, а лицето му бе пребледняло от гняв.

Пет дни по-късно разпръснаха пепелта на Джим Картър около ствола на гигантския кедър, под който той бе обичал да седи. Прочетоха молитва за прераждането му в скала от планината Кохан при изгрев-слънце и издигнаха дървена рамка със закачени по нея дребни звънчета и стъклени висулки; които просветваха на слънцето. Попяха си тихо, след което се прибраха, за да изпият по един билков чай и да хапнат от покрития с глазура морковен сладкиш на госпожица Кътл. После всеки се зае със своите си работи.

Почти привършваха закуската. Учителят, който започваше медитацията и молитвите си при изгрев-слънце, никога не присъстваше на масата по това време; щом чакрите му се прочистеха и заредяха отново, той пиеше билков чай и хапваше кимионови бисквити още в солариума. Колкото и всички да го обичаха и обожаваха (макар той най-енергично да отхвърляше такова преувеличаване), отсъствието му несъмнено предизвикваше известно облекчение в атмосферата. Малката група около дългата маса в трапезарията бе на ръба на веселието.

— Какво смятате да правите двамата следобед, Хедър? — попита Арно, докато избърсваше с ръчно тъкана салфетка капка кисело мляко от брадата си. Имаше предвид малкото свободно време, което им оставаше, след като приключат със задълженията и молитвите си.

— Ще отидем до Моригънс Ридж. — Въпреки дългите си посивели коси Хедър Бийвърс говореше с ентусиазма на малко момиче. — Там открихме скала с изумителни вибрации. Надяваме се да отключим космическа енергия.

— Все пак внимавайте — побърза да вметне Арно. — Не забравяйте да си вземете амулетите.

— Разбира се. — Хедър и Кен едновременно посегнаха към кристалите от пирит, които висяха на кожени връзки върху челата им подобно на трето око.

— Последния път станахме свидетели на заредена с невероятно мощна информация енергийна вълна, която освободи Хиларион. Той просто разцъфтя. Нали, Кен?

— Ъхъ. — Кен издаде нещо подобно на потвърждение, защото устата му беше пълна с пшеничените трици, залети със сок от диви плодове. — Описа следващите ни хиляда живота и очерта плановете на междугалактическа война, започнала от Марс. С настъпването на новото хилядолетие тук на земята щяло да стане доста напечено.