Каролайн Греъм - Маската на смъртта

Госпожа Бълстроуд се задоволи да кимне хладно и да измърмори някакъв поздрав, напълно загърбвайки недоволните възражения от бързото си оттегляне. Най-сетне на път към дома спря да размени няколко думи с викария, когото видя да пуши лула, подпрян на портата на „Бенисънс“. Той я поздрави с искрено задоволство, защото Ложата на Златния ветрогон отдавна беше трън в очите на духовенството. Неувереността в точния произход на новата идолопоклонническа теология, загнездила се из цялата английска провинция като мушичка в розова пъпка, не представляваше никаква пречка за серията неспокойни предупреждения, поместени в рубриката за писма на читатели на страниците на „Костън Еко“, апелираше да се пазят от нейното влияние.

Нищо добро не очаквайте от религия, пишеше викарият, измислена от човека, за да се противопостави на почитането на Всевишния. Както впоследствие и се оказа. Не можеш да се подиграваш с Бог, ето защо преподобният Фипс се събра с малобройните си енориаши, за да отпразнуват отдавна очакваното възмездие. Той повдигна посивелите си вежди в знак на съчувствие и попита дали има новини по случая.

Поласкана от намека, че нейният Дерек и отдел „Разследване на престъпления“ на полицията се възприемат като едно цяло, тя се опита да измисли някаква невинна лъжа, но не й хрумна нищо достатъчно невинно за този свят човек. Наложи се да признае, че няма никакви новини, и добави:

— Дознанието за причините на смъртта ще бъде във вторник. В единайсет часа.

Той, разбира се, бе известен за събитието. Всички в селото го знаеха и се готвеха да отидат, някои дори си взеха свободен ден от работа. Надяваха се дознанието да продължи цял ден и всяка маса в кафенето „Костън Софт Шу“ отдавна беше заангажирана за обяд. Комптън Дандо не помнеше такова оживление от деня, в който три момчета подпалиха автобусната спирка, а и мнозина тайно подозираха, че последствията от последната драма ще бъдат далеч по-големи.

Въпросните драматични събития се развиха в скромна красива сграда, образец на ранната елизабетинска архитектура. Изградена от сив камък с хоризонтални ивици от дребни гладки камъчета, двуетажната постройка бе очарователно несиметрична. Пред разположения леко встрани от центъра главен вход се издигаха йонийски колони, виждаше се малка веранда, а вертикални греди сечаха стъклата на четирийсет и шест прозореца. Комините бяха събрани на три купчини: някои, обвити с изработени от метал клонки и листа, други със звездообразни отвори, така че през студените зимни месеци димът излизаше с формата на звезда. Обемисто парче метал — според твърденията на едни част от метеорит, според по-малко романтичните други — парче от гюле — стоеше в единия край на покрива, и бледочервени плочи, покрити тук-там с мъх.

Елизабет Първа бе подарила сградата на своя фаворит в изгнание Жервез Хюитън-Корбе. Кралицата и целият й антураж често идвали на посещение през първите пет години, но тази чест довела фаворита и още неколцина близки съседи, принудени да поемат част от тежестта, до​ просешка тояга. През следващите четири века потомците на сър Жервез (както често го наричали въпреки обедняването) обитавали Господарската къща на Комптън, но семейните финанси така и не се стабилизирали. Всяка година сумата за издръжката на сградата далеч превишавала сумата, изхарчена за построяването й, наследниците обаче, силно привързани към мястото, отчаяно отказвали да се примирят с мисълта да се разделят със семейното имение, затова полагали всевъзможни усилия да се преборят. Взимали заеми, превишаващи реалните им доходи. През 1939 година потомък на семейството — Ашли — станал пилот във въздушната отбрана на Нейно величество, но загинал по време на битката при река Плейт. Твърде стар и без никакъв друг наследник, баща му продал имота и селото било принудено да понесе първия от серията финансови и морални удари.

Хората вече никога нямало да се съберат на празника на селото в градините на имението и с любопитство да наблюдават как облечена в рокля от жоржет и със сламена шапка на главата лейди Хюитън-Корбе отпива от коктейла си. Никога повече господарят нямало да дари сребърна чаша на производителя на най-добрия сладък грах или венец за най-бързия състезател в бягането.

През 1980 имотът бил продаден отново, а къщата — превърната в конферентен център. Дълбоко вкорененото недоверие на селяните към каквито и да било промени, както и враждебността им към всеки новодошъл до известна степен били успокоени, защото центърът дал хляб на повече от трийсет души, макар и ниско платени. Поради объркан и неадекватен мениджмънт на центъра пет години по-късно имотът излязъл за пореден път на пазара и дизайнер, приближен до госпожа Тачър, го купил. Възнамерявал да го превърне в исторически парк, посветен на Тюдорите. Ужасени, жителите от околността обединили сили, за да защитят непокътнатостта на английския пейзаж. Хората от съседните села, представяйки си потока коли и превозни средства пред домовете си, подкрепили протеста и петицията била надлежно връчена на съответния представител в Камарата на общините. Молбата на предприемача за разрешение била отхвърлена. Човекът отпътувал, за да насочи усилията си в друга посока.