Каролайн Греъм - Маската на смъртта

Озова се в огромно преддверие с висок таван, покрит с красиво оцветени куполи. Великолепно широко стълбище, чийто парапет бе украсен с пищна дърворезба, водеше до площадка на горния етаж, която се разклоняваше в три посоки. Мебелировката бе оскъдна и твърде обикновена. Два големи дървени сандъка, единият с разцепен капак. Няколко изтърбушени стола, кръгла маса с неустановен стил и висок шкаф за съдове. Само един предмет привличаше вниманието — едрата фигура на каменен Буда, висока около метър и половина, стъпила на пиедестал. Черепът на скулптурата бе покрит с къдри, така силно прилепнали, че приличаха на пъпки. На издадената част на пиедестала имаше купа с бобени зърна и малка купчина плодове.

Във въздуха се носеше неприятна миризма — смес от препарат за лъскане на под, на готвено и на влажни, не доизпрани дрехи. Познаваше тази миризма на евтино здравно заведение. Трябваше да се сети. Над всички аромати доминираше сладникав тежък дъх, който за негов ужас много му напомняше на тамян.

Пред две големи купи върху масата бяха поставени картички с красиво изписан текст. „Виновен ли се чувстваш?“, „Молба за обич“. На дъното на купата за вина блестеше монета от пет пенса. Имаше и множество бележки, отрупани с препинателни знаци, много от които напълно ненужни. Зад вратата, през която току-що мина, висеше голямо табло за съобщения, подплатено със зелено сукно. Гай приближи, за да прочете бележките. Стъпките му отекваха по-шумно от необходимото.

Това, което видя, го смути. График за чистене, за готвене, за хранене, за доене на Калипсо. Бързо плъзна поглед по имената, но никъде не срещна името на дъщеря си. Не знаеше да се радва или да се тревожи. Зачете се в голям плакат: „Марс срещу Венера: Искаме да помогнем, но готови ли сме? Събеседване. 27 август, Библиотеката на Костън. Местата са ограничени, затова се запишете навреме“.

Дали пък не е попаднал в псевдорелигиозно обиталище? По имената — и мъжки, и женски — личеше, че това не е нито женски, нито мъжки манастир. Вероятно е някакво убежище. Мисълта, че Силви живее на такова място, направо го ужаси. Къде се вмества обаче семейство Крейги? „Да вечеряте с нас.“ С тези хора, чиито имена висяха на таблото, ли щеше да вечеря?

Дори представата за това не му се нравеше. Нямаше намерение да споделя този момент на одобряване с тълпа откачени. Огледа се за други особени неща.

От преддверието тръгваха два коридора; в единия — видя надпис „Канцелария“. Гай отвори вратата и надникна: стая без прозорци, задръстена с кантонерки, канцеларски принадлежности, купчини папки по пода и по рафтове. Висок стол с кожен гръб бе обърнат с гръб към вратата. Още един признак на живот.

Дълги крака в сини джинси, пищна кехлибарена на цвят коса със златист оттенък около бледото чело. Под тежестта на Гай проскърца дъска и фигурата се извърна към входа. Гай успя да зърне лицето на момичето, преди то да скочи и да се спусне към прашна завеса в дъното на стаята, да я сграбчи и да се увие с нея, сякаш да прикрие въображаемата си голота.

Гай отдавна не беше виждал толкова красиво създание. Истинско съвършенство. От изумление зяпна глупаво. Мина повече от минута, докато осъзнае, че момичето се плаши от него. Притиснало гръб до стената, дишаше тежко като уловено в капан животно.

— Много се извинявам… — измънка Гай. — Не исках да ви… Няма нищо. Аз съм посетител. Тук съм, за да се срещна с дъщеря си.

Никакъв резултат. Момичето продължаваше да диша тежко и цялото излъчваше уплаха. Гай отстъпи назад и се усмихна възможно по-дружелюбно, за да покаже добрите си намерения. В тревогата си момичето изпусна завесата и нов шок връхлетя Гай. Стомахът му се сви, студена пот покри челото му. Изви очи, обзет от отвращение и разочарование. Момичето беше душевноболно. Тъмносините очи се въртяха неконтролируемо, от прелестните устни се точеше лига, движенията бяха конвулсивни и некоординирани. Едва сега мъжът на прага се загледа в линията на челюстта и в големите длани и си даде сметка, че пред него стои момче, а не момиче. Обзет от отвращение, избяга от стаята, затръшвайки вратата зад себе си. Сърцето му се изпълни с тревога за дъщеря му. Нима тя живее тук?

Върна се в центъра на преддверието с надеждата все някой да мине и да забележат присъствието му. Така и стана. От площадката на втория етаж се разнесе потропване — иззад нанизи дървени топчета пред една от вратите се появи момиче и бързо тръгна надолу по стълбите.