Каролайн Греъм - Маската на смъртта

Беше с дълга тъмна коса, сплетена на плитка, а цветната материя на широките й панталони бе толкова тънка, че се издуваше при движението й. Момичето приличаше на пеперуда. Крачолите при глезените бяха стегнати и от връзките висяха малки звънчета, които подрънкваха едва чуто. Босите крака едва докосваха стъпалата. Когато приближи достатъчно близо, той видя преплетените бели цветчета в косите й и ярката червена точка в центъра на челото. Тя спря пред него, доближи длани и го поздрави по източен обичай:

— Добре дошъл в „Златния ветрогон“. — Момичето наведе глава.

Гай пое дълбоко дъх, осъзнал значението на момента, наситен с опасности и възможности за бъдещето. Сведе очи към пътя по средата на главата й, посипан с яркочервен прах, вдигна ръка и докосна леко рамото й.

— Здравей, Силви.

— Сега името ми е Суами. — Дори гласът й прозвуча различно. Плах, лишен от тембър, приглушен, сякаш излизаше иззад пластове памук. — Означава „Лек танцуващ бриз“.

През ума на Гай се стрелнаха няколко остроумни забележки, но той бързо прецени риска да, бъдат изтълкувани превратно и предпочете да замълчи. Само кимна и поизкриви лице в подобие на усмивка.

— Подранил си — отбеляза тя.

— Надявах се да поговорим преди вечерята.

— Няма да е възможно. — Само при мисълта за такъв разговор душата й потрепери. Под червената точка на челото й се появи дълбока бръчка.

Гай стоеше нерешително, погледът му издаваше пълна безпомощност.

Суами се извърна и тръгна, без да отрони дума. Дрехите й прошумоляха през преддверието и тя се скри в един от коридорите. Сигурно е искала да му каже да я последва. Тръгна след нея и видя, че коридорът завършва с остъклена врата към тераса. На лявата стена пред самата врата имаше няколко дървени куки с окачени по тях стара мушама и торба с градински колчета, а под тях бяха подредени няколко чифта високи гумени ботуши и газен фенер. Точно срещу закачалката три ниски каменни стъпала водеха към врата, зад която се чуваше тропане на съдове и дрънкане на прибори.

Гай натисна дръжката и се озова в кухня — квадратно помещение с нисък таван, с напукани и извехтели плочки по пода и умивалника. Единствено газовата печка изглеждаше по-нова. Силви приготвяше чай. В този момент тя взимаше няколко зрънца мента от плоска чиния. Пусна ги в чайника и ги заля с вряла вода. В първия миг Гай се изплаши, че той ще трябва да пие този чай, но в следващия искрено пожела да е за него.

Дъщеря му отиде до стойка с различни по големина ножове, избра един и започна ща реже филия от голяма лъскава, твърда буца. Баща й, наскоро осведомен за някакви наркотични вещества, взе буцата за вид пресован канабис.

— Какво е това?

— Пестил от рамбутан.

— Аха.

Тя вече подреждаше нещата върху поднос. Очевидно чаят не беше нито за него, нито за нея. Всяка минута щеше да вдигне таблата и да я понесе вън от кухнята. Гай изучаваше спокойния й профил, очаквайки да открие и най-слаба реакция към неговото присъствие. Как е възможно да е толкова спокойна? Наистина ли не разбираше значението на този момент? Всичко бе очаквал, но не и такова отношение. Тя се държеше като съвършено чужд човек. Дали пък не са промили мозъка й? Нищо чудно да се намират в обиталище на откачен култ… Това обясняваше необикновената й дреха, звънчетата на краката и тази нелепа червена боя. Той малко се интересуваше от нещата, които не го засягат, но по принцип не приемаше промяната в момичето — така би отхвърлил и всяка промяна без негово съгласие в дневния ред на заседание.

Забеляза с какво почитание носи таблата тя. Свръхконцентрирана и внимателна, накланяше глава при всяка стъпка. Както при всички ритуали, свидетелите бяха напълно игнорирани. И както при всички ритуали, тъкмо това бе целта. Цялата тази процедура започна, да лази по нервите на Гай. Изпита потребност да я раздруса, за да предизвика по-нормална реакция. И през ум не му минаваше, че тя просто се плаши до смърт от присъствието му.

— Красива къща, Си… Суз…

— Така е, тук съм щастлива.

— Радвам се! Радвам се, че си доволна. — Усети как тя се отдръпна при внезапния изблик на чувствата му. Веднага сниши тона и добави: — Какво те прави щастлива тук?

— Спокойна съм. — С елегантен жест посочи овехтялата обстановка. — Тук хората наистина ме забелязват.

Гай пое удара.

Виждаше, че е искрена. Гай мразеше смирението. Убеден бе, че то е едно от нещата, които човек трябва да си натика в задника. Тя отново подхвана с кротък безполов тон.