Каролайн Греъм - Маската на смъртта

Трикси само сви рамене и погледна през прозореца. Гай все още стоеше долу и се оглеждаше. Тръгна към края на терасата, където тя преминаваше плавно в тревна площ. Трикси вдигна резето на прозореца.

— Какво правиш?

— На какво ти прилича?

— Ама ти не си… Поне си облечи нещо… — Джанет гледаше безпомощно, докато Трикси се навеждаше през перваза на прозореца. Прихванат само с едно копче на кръста, халатът се отвори и се плъзна надолу по лявото й рамо.

— Хей, вие… — извика тя и уточни: — Ето ме тук, горе.

— Здравейте — отговори Гай и се усмихна, но по гласа му изобщо не личеше дали проявява интерес, или не.

— Някой грижи ли се за вас? — не спираше Трикси.

В това време Джанет яростно ровеше в чекмеджето с пуловери.

— Какво ще кажете за времето? — попита Трикси и кимна към клюмналите цветя и повехналите листа на храстите. Докато говореше, стягаше и отпускаше връзките на блузата си, при което прелестите й ту се скриваха, ту се появяваха.

— Твърде топло е за моя вкус — лаконично отговори Гай, но в края на изречението повиши интонацията, та можеше да мине и за въпрос.

— Трябваше да се сетя, че с този костюм сигурно ви е горещо — засмя се Трикси с подрезгавял глас. Стоеше една идея по-близо, отколкото възпитанието позволяваше.

— Едно питие ще ми се отрази добре.

— В хладилника сигурно има лимонов чай — с готовност предложи тя.

— Имам предвид истинско питие. Ще отида да се настаня в хотела. Там сигурно ще ни предложат.

— О! — учестеното дишане и потрепването на по детски извитите мигли вероятно означаваше: доста внезапно предложение. — Не знам.

Объркването на Трикси, което Гай възприе като покана за флирт, не беше съвсем престорено. Мятайки на гърба си някакви дрехи, тя изтича в градината, водена главно от наивното любопитство да види отблизо богат и известен човек. Но скоро след като се представи и поговориха — за Суами естествено, — тя усети как я обзема доста познато вълнение. Подхвърли забележката относно възбуждащото действие на парите отчасти за да подразни Джанет, но се оказа и съвсем вярно.

Двамата тръгнаха към колата. Трикси не сваляше очи от съвършената сивкава повърхност на купето. Онемя пред белите гуми, пред огромните фарове и гюрука, който й се стори като нагънато платно на яхта. И през ум не й мина да се престори на безразлична.

— Каква красота само! Сигурно сте много богат! — възкликна тя.

— Богат съм като Бог — отговори просто Гай.

Фурно, шофьорът на Гай, ги забеляза, че приближават по алеята. Сгъна броя на „Ивнинг Стандарт“, който четеше, сложи си бързо фуражката и слезе да отвори задната врата.

Трикси седна на ръба на седалката, сякаш е направена от стъкло. Постепенно се отпусна и докато влязат в очертанията на Костън, вече се беше отпуснала назад, удобно настанена в ъгъла.

Гай, верен на ръководния си принцип никога да не се ограничава с една дейност, ако може да свърши поне десетина, приплъзваше полека ръка към коляното на момичето, докато я разпитваше за живота в комуната.

— Какво представлява той? Имам предвид онзи, който пръска ръководна светлина.

— Учителят ли? Ами… Добър човек. — Изненада се колко малко може да каже. Гай продължаваше да я гледа с очакване. Трикси се опита да измисли още нещо. — Много е приятно да си говориш с него. — Всички го твърдяха, значи сигурно е вярно, макар че след няколкото разговора насаме с Учителя тя се почувства по-скоро изнервена, отколкото успокоена. — Прекарва много време в медитация.

Гай изсумтя. Презираше всеки, загърбили трескавия свят на бизнеса. Самият той, както не пропускаше да изтъкне, работеше по четирийсет и осем часа на ден, а Фелисити обичаше да подчертава, че според думите му все едно дяла камъни.

Трикси обаче предпочиташе да чуе нещо повече за неговия начин на живот, но преди да успее да обърне разговора, той попита:

— Сигурно знаеш повече неща за този човек.

— Не, честна дума.

— Хайде, хайде. Ти си умно момиче. Негова ли е къщата, например?

— Нямам представа. Всичко се ръководи от комитет. — Той вече галеше коляното й. — В него участват Мей, Арно. Все хора, които са в комуната от повече време. Недей така.

— Какво? — От едрото му тяло се носеше истински коктейл от аромати — на тютюн, алкохол, масло за коса, одеколон. Всички те обаче не потушаваха миризмата на пот. Гай скъси разстоянието между двамата на седалката и зашепна в ухото й.

Трикси зяпна от изненада.

— Звучи ужасно.

— Защото аз съм ужасен.