Каролайн Греъм - Маската на смъртта

— Няма съмнение — обади се и Трой.

— Сбъркахте, като споменахте за цирка в Блакпул, защото се свързахме с работодателите ви там. Уведомиха ни, че наистина сте се занимавали с укротяване на лъвове — дейност, в която не сте блестели особено, но сте били и гълтач на огън, и сте имали номер с мятане на ножове.

— Хора като тях са готови да кажат какво ли не. — Барнаби мълчеше. Накрая Андрю не издържа и попита: — И това ли е всичко? Това са всичките ви доказателства против мен, така ли? Ще ви кажа едно: ако по някакво чудо цялата тази история стигне до съдебна зала, съдебните заседатели ще изпопадат от смях.

„ Чудо е подходящо определение, помисли си Трой“. Той внимателно слушаше изложението на своя началник. Но с какво разполагат всъщност? С конец, закачен за дръжката на нож. Всичко друго е предположение. Никакви отпечатъци върху оръжието, с което е извършено убийството. Достатъчно е Картър да се придържа към показанията си и всеки приличен адвокат ще го измъкне невредим от съдебната зала. Той очевидно го знаеше. Изпечен хитрец. Явно, няма да се поддаде на никакви провокации. Трудно би направил и погрешна стъпка. Какво като разполагаха с информация за миналото му? Можеха само да докажат, че миналото му не е кристалночисто. Трой погледна шефа си, той обаче се взираше съсредоточено в пода. По едно време вдигна очи и попита:

— Как накарахте момчето да излезе от стаята си ?

„Наистина е отчаян“, помисли си Трой. За миг сърцето му се изпълни със съчувствие към Том Барнаби. Беше доста необичайно и той прогони бързо чувството.

Андрю се разсмя шумно и атмосферата в стаята се разведри видимо. Мей, мълчала доста продължително, попита Арно как е кракът му. Суами се обърна с гръб към всички. Хедър започна да прибира мръсните чаши и да ги отнася полека-лека към умивалника. Единствено Трой забеляза как вратата се отваря полека.

Барнаби повтори въпроса си.

— Как накарахте момчето да излезе от стаята си?

— Преправи гласа си, представяйки се за Арно.

Думите произнесе Фелисити, бледа като платно, но онова, което каза, прозвуча ясно и отчетливо. Напрежението в стаята се нагнети за пореден път.

— Заповядайте, седнете, госпожо Гамлин. — Сърцето на Барнаби, спряло да бие за кратко, отново се събуди за живот. Той изтегли стол и го предложи на жената. Барнаби приседна върху плота на масата така, че да скрива Андрю от погледа й.

— Кажете ми какво се случи?

— Събудих се, защото ми се ходеше до тоалетната. Облякох халат и тъкмо натиснах дръжката на вратата, когато… Когато го видях.

— Андрю Картър ли?

— Кристофър.

— Къде точно стоеше?

— Беше коленичил пред вратата на Тим и залепил устни до ключалката, повтаряше: Арно е. Нося ти вечерята. — Изненадах се колко е различен гласът му. Не носеше нито поднос, нито табла, но забелязах подпряно дълго желязо на стената до него. Когато Тим отвори вратата, Кристофър го сграбчи, изтегли го навън и… Започна да го налага с желязото. Трябваше да извикам за помощ… Знам, че трябваше. Но бях толкова изплашена… Просто се върнах в стаята. Дори не се обадих в полицията. Много… Много съжалявам…

— Ние вече пътувахме насам, госпожо Гамлин.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Значи може да не се чувствам толкова… Чух и трясък от счупено стъкло. Тим добре ли е?

Настъпи продължително мълчание. Хедър пристъпи към Фелисити.

— Да ви сваря ли един хубав топъл чай от акрона, с много мед?

Трой се запита дали не става дума за онзи бълвоч, който му дадоха да пие в нощта на убийството. В такъв случай Фелисити рискуваше и да не доживее деня на процеса, когато щеше да им е нужна, за да даде показания. Какъв късмет само! Съдейки по изражението на Андрю, което той побърза да прикрие, тя очевидно казваше истината. Оставаше само внимателно да го приближат, да го арестуват тихичко и да се приберат по къщите си. Преди да направят каквото и да било, се разнесе гласът на Мей:

— Онова, което казахте преди малко за смъртта на Учителя, ме накара да се замисля, инспекторе. Вероятно не съм била достатъчно ясна по време на първия ни разговор.

— В какъв смисъл, госпожице Кътл?

— Видях абсолютно всичко.

Барнаби усети, че всеки миг подът ще се разтвори под краката му. Не бе чул. Ето, нещата вървяха към своя край.

— Ще го откриете в показанията ми — продължи тя. — Единствените, които той почти не погледна, от страх да не потъне в неясни брътвежи за астралгти и висши сили. — За сребърната стрела, която лети над главата ми.