Каролайн Греъм - Маската на смъртта

— Ще ме извините, инспекторе — обади се Арно, — но думите ви нещо не се връзват с обстоятелствата. Всички видяхме, че Андрю изобщо не се приближи до подиума. За съучастник ли намеквате?

— Неволен съучастник. Не в акта на убийството, но всъщност е занесъл ножа и ръкавицата в солариума. Андрю нарочно се е облякъл така, че укриването на оръдието на убийството да е немислимо, което напълно затвърждава алибито му.

— Не разбирам как така ще носиш нож, без да знаеш? — не мирясваше Кен.

— В чанта — обясни му Барнаби. — На дръжката на ножа се бе закачил много характерен конец. Къде точно на подиума стояхте, господин Картър?

Адрю мълчеше.

— Съвсем близо до мен — отговори вместо него Суами.

— Но след молбата на госпожица Кътл да й донесете пелерината не се върнахте, нали?

— Често се случваше Мей да преживява тежки моменти по време на такива сеанси. Исках да й бъда в помощ, затова останах по-близо до нея.

— Правили ли сте го и преди?

— Не, но с решението си да остана там срутвам, струва ми се, вашата теория. Ако смяташ да убиеш някого, гледаш да си възможно по-близо до него, а не да се отдалечиш.

— Просто не сте имали избор. Защото сте поставили ножа не в чантата, в която трябва. Едва когато сте я отворили, за да вземете пелерината, сте забелязали, че ножът е вътре.

— Как? В моята чанта? — Гласът на Мей се извиси до страховити висини.

— Бил е убеден, че го скрива в чантата на госпожица Гамлин. Двете чанти си приличат много.

Суами простена и Хедър скочи за поредната си прегръдка.

— Направил го е вероятно в последната минута, за да е сигурен, че няма да й се наложи да бръкне в нея.

— Точно така — провикна се Кен. — Той й носеше чантата. Много добре си спомням.

— Ти няма да си спомниш — презрително измърмори Андрю.

— Разчитал е на случайно разбъркване в помещението, което всъщност и се е случило. Очаквал е, естествено, да се озове по-близо до Крейги. Вече споменах — убийството е било отчасти планирано, отчасти импровизирано.

— Продължавам да не си обяснявам как е пъхнал ножа в последния момент — чудеше се Арно. — Нямало е как да го скрие в дрехите си, а ножът не беше на масата.

— Аз също доста си поблъсках главата. Едва по-късно си спомних оплакването на Гамлин: не са му позволили да седне до дъщеря си, защото тук редът бил такъв — по време на храна всеки да седи на определено място. Върху седалката на стола на господин Картър положително е имало възглавница. Ножът е бил поставен под нея часове преди вечеря. Както и ръкавицата, естествено.

— И като пълен глупак ще взема лявата ръкавица вместо дясната — с презрително подсмъркване се намеси Андрю.

— Още една стъпка в грешна посока. Просто сте я обърнали наопаки. Няма как, естествено, да знаете, че Гамлин е левак, но това пък е проработило във ваша полза. На всичкото отгоре той се опитва да се отърве от нея, но докато я скрива зад завесата, го забелязват. Дори другите да го бяха пропуснали, вие щяхте да се постараете да го видят. Най-вероятно чрез госпожица Гамлин, която тогава все още е убедена, че баща й е виновен за убийството.

— Всичко това са само предположения. На тясно сте, инспекторе! Понеже не можете да решите проблема, се чудите какво да измислите. Помислете по-добре. Как ще го убия, отивайки да запаля лампата? Та аз се отдалечавам от него, а не се приближавам. Да не говорим, че изобщо не съм в групата, към която той сочи в последните мигове от живота си.

— Това е без значение, защото Крейги не сочи определен човек.

— Напротив. Сочи. Всеки тук ще го потвърди.

— Сигурно така е изглеждало, защото всички мислят за предишните събития от вечерта. Още във вечерта на убийството едно нещо ми направи силно впечатление — единствен Гай Гамлин стои през цялото време прав.

— Е и?

— Това го изключва като възможен извършител.

— Как точно? — полюбопитства Арно.

— Според мен Крейги е посочил посоката, от която е долетял ножът.

При тези думи в стаята настъпи тревожно раздвижване, хората зашепнаха недоверчиво. Хедър остави Суами и отиде при Кен. Андрю избухна в смях.

— Е, това вече е наистина попадение. В тъмната стая? От близо три метра разстояние?

— В стаята не е било тъмно, а сумрачно. При това жертвата е била облечена в снежнобяла дреха.

— Абсурд.

— Не и за човек, който си е вадил хляба с мятане на ножове. — Шумът в стаята утихна мигновено. — Спестихте ни тази информация, нали, господин Картър?

— Още твърде много неща не съм споделил с вас.