Фридрих Незнански - Платинената карта

— И Плат запита същото. А оня му каза: заради това, че вие сте един от нашите най-добри постоянни клиенти.

— И как го възприе Плат?

— Донякъде се впрегна. Каза, че не е свикнал да получава подаръци. Спомена нещо за руското „даром“ и… По дяволите, защо не попитате за всичко това самия готвач?

— Ще го разпитаме… Когато го намерим.

От учудване очите на Сергеев се окръглиха.

— Да не би да е изчезнал?

— Точно така. В неизвестна посока. Веднага след смъртта на Плат.

Високото бледо чело на преводача се изпоти.

— Мамка му… Значи все пак са го отровили. Би могло и аз да съм на неговото място.

— В какъв смисъл?

— Ами ако този гаден готвач беше сбъркал чиниите?

— Все пак не е сгрешил — с лека насмешка отбеляза Турецки. — Ще ми кажете ли за какво си говорехте с Плат?

— Нищо важно. Той държа реч за руския език. За това колко е красив и изразителен. Спомена Томас Ман.

— Само толкова ли?

— Само това.

— Нищо ли не спомена за опасността, която го заплашва?

Сергеев се замисли, след това сви рамене.

— Като че ли не. Напротив, беше в прекрасно настроение. И се нахвърли върху рибата така, като че ли не беше ял от три дни. Разбира се, отначало се учуди, че готвачът му прави подарък; пусна шегичка по повод на това, че вероятно рибата не е прясна, но след това я опита и остана доволен.

Сергеев поразмисли още малко и приключи:

— Това е всичко, което знам. Нямам какво повече да добавя.

Разговорът продължи още пет минути, след което Турецки удовлетворено кимна и посегна към писалката си, за да подпише пропуска.

— Трябва ли да се върна в ареста? — потиснато попита Сергеев.

Турецки с размах подписа пропуска.

— Нямаме причини да ви задържаме, Никита Андреевич. Постарайте се през следващите две седмици да не напускате Москва. Възможно е отново да ни потрябвате.

— В качеството на свидетел? — предпазливо попита Сергеев.

— Ако всичко, казано от вас, се потвърди — да.

Сергеев се смути.

— А какво ще стане с… чека? — леко изчервен, попита той.

— Ще си го вземете, но не преди да завърши следствието. Ще ви се наложи здравата да се поизмъчите, докато го превърнете в наличност. — Турецки подаде пропуска на преводача. — Лек път. И занапред бъдете внимателен, когато ядете риба с милиардери.

— Никога повече няма да вкуся риба — мрачно обеща Сергеев.

Персоналът на хотел „Балчуг“, в който мистър Плат живееше преди неочакваната си смърт, разглеждаше Турецки с внимателно страхливи очи.

— Нямаше нищо необикновено — увери Турецки управителят, нисък дебелак с розови кукленски бузи. — Обикновено мистър Плат излизаше рано и се връщаше късно. Нали ги знаете бизнесмените…

— Колко време престоя в хотела?

— Три дни.

— Посещавал ли го е някой?

Мениджърът разпери ръце.

— Честно казано — не знам. Нека попитаме портиера.

Слабоватият бледен портиер, изглеждащ като пълната противоположност на управителя, меланхолично извъртя очи, пошава с тънките си устни и като изпули отново очи изпод вежди, съобщи:

— Тъй вярно. Идваха. Завчера. Двама господа. Чакаха го половин час във фоайето.

— Така ли? Значи не са имали предварително уговорена среща с Плат?

Портиерът отново извърна очи, но този път възстанови фокуса доста по-бързо.

— Стори ми се, че срещата бе уговорена. Когато мистър Плат се видя с господата, не се учуди, а започна да се извинява за закъснението си.

— Ясно — кимна Турецки. — След като тези господа са чакали половин час във фоайето, би трябвало добре да сте ги запомнили?

Хилавият портиер погледна към розовобузестия управител. Той сурово свъси вежди.

— Изобщо не съм ги заглеждал — каза портиерът. — Но имам добра памет. — Портиерът отново, за трети път през последните пет минути, извъртя очи, а устните му изразително замърдаха: — Единият бе нисък и набит. Светла коса, сини очи. Устата му… Устата му бе неприятна — малка и лигава. Когато говореше, имах чувството, че устните му пълзят във всички възможни посоки. Другият… Другият, наопаки, беше брюнет. Възмургав, с нещо циганско. Леко къдрава коса, прошарена по слепоочията. Русият носеше чанта. Кафява, кожена, с позлатени закопчалки.

Турецки възторжено поклати глава.

— Вие би трябвало да работите в милицията!

— Няма нищо свръхестествено — възрази портиерът. — Обичайната професионална памет. Между другото и двамата бяха облечени доста добре. Изглеждаха като преуспяващи бизнесмени. Само че лицата им бяха тревожни.