Фридрих Незнански - Платинената карта

Вкъщи Турецки бе посрещнат от неочаквана неприятност. Още на влизане той усети, че нещо не е наред. Но понеже беше професионален детектив, както се полага, преди да си направи някакви изводи, той провери старателно всичко. Надникна в кухнята, в хола, в спалнята, в стаята на дъщеря си… Ирина я нямаше никъде.

Уморено се отпусна на фотьойла и подпря брадичката си с юмрук. Няколко минути Турецки поседя мълчаливо, размишлявайки къде би могла да бъде жена му. Не му хрумваше нищо разумно. Тогава вдигна телефона и набра мобилния на жена си. Първи сигнал… втори… трети… Жена му благоволи да се обади едва след четвъртия.

— Ало.

Гласът на Ирина бе весел и както на Турецки му се стори, не особено трезвен.

— Ира, къде си? — смаяно попита той.

— А, Сашка… Правим си тука малко купонче. Ще се върна след час-два. Не ме чакай. Яденето е в хладилника, вчерашното. Стопли си го и яж…

— Я чакай. Какво значи това — ще се върна след час-два? Какъв е тоя купон? Ти въобще имаш ли представа колко е часът?

— Около осем?

— Девет без малко!

— Е, и какво? Вече съм голямо момиче и знам как да се прибера. — В слушалката се дочу нечий жизнерадостен смях. — Добре, миличък, извинявай, тук ме карат да вдигам тост. Ще ти се обадя по-късно, става ли?

— Ира, почакай, аз…

Ирина не отговори.

— Готино филмче — избухна Турецки и също затвори телефона.

След това, колкото и да се опитваше, не успя да се свърже с жена си. Ирина бе изключила телефона.

Тя се върна почти в полунощ. Александър Борисович вече бе задрямал на фотьойла с вестник в ръка. Очилата се бяха плъзнали на края на носа му, устата му бе полуотворена и от нея се разнасяше тихо, но доста внушително хъркане.

— Какво си се сврял в тъмното? — игриво попита Ирина, светвайки полилея.

Турецки стреснато отвори очи. Намести очилата си, приглади с длан коса и погледна строго жена си. След това хвърли поглед към часовника и лицето му се вкамени.

— Тъй, тъй, тъй… — заплашително изрече Александър Борисович. — И къде скитосваме до полунощ, уважаема Ирина Хенриховна?

— Вие може би скитосвате, Александър Борисович, но аз просто културно прекарвам времето си в компанията на близки хора.

— Близки значи — иронично уточни Турецки.

Ирина кимна.

— Точно така.

Александър Борисович саркастично се усмихна.

— А не можа ли да се обадиш и да ме предупредиш? Между другото, аз вече се безпокоях. Място не можех да си намеря.

— Турецки, не преувеличавай! Намерил си мястото си, при това възможно най-удобното. Даже си заспал на него. И изобщо, скъпи, хайде не се прави на примерен съпруг, става ли?

— Какво значи да се правя? — навъси се Турецки.

— Ами това, че на мен ми омръзна да седя всяка вечер вкъщи в горда самота и да очаквам кога моят велможа ще благоволи да се върне от работа.

Турецки нетърпеливо се намръщи.

— Старата песен.

— Може и да е стара, но в нея се пее за главното. Общо взето, мили мой, взех решение: отсега нататък приключвам с живота на отшелница. Ще отивам навсякъде, където ме повикат: при приятелки, при колеги, на купони — навсякъде! Оттук нататък ние с тебе сме равноправни.

— Глупости! За какви права говориш, по дяволите? Като че ли аз всяка вечер се шляя по купони с приятели!

— Това вече няма значение — отряза Ирина. — Всеки от нас отдавна има свой собствен живот. Нека не си правим илюзии. — Ирина притисна длани до челото си и уморено произнесе: — Господи, колко съм скапана. Боли ме главата и искам да спя.

Александър Борисович погледна побледнялото лице на жена си и реши да й спести подготвената гневна тирада.

— Виждам, че в момента не си в състояние да мислиш трезво — сърдито каза той. След това стана, приближи се до жена си и обгърна раменете й. — Хайде да те сложим да спиш… гуляйджийко. Но ти обещавам, че утре този разговор ще продължи.

Последната реплика прозвуча като заплаха, но в отговор Ирина Хенриховна само немощно се усмихна.

Лекото вълнение, набръчкващо спокойната повърхност на големия язовир, пречеше на Иван Петрович Кожухин да наблюдава съсредоточено плувките. Когато дъждът започваше да ръси, за известно време вълнението утихваше и в душата на Иван Петрович пламваше надеждата, но веднага след като дъждът спираше, вятърът се разбесняваше с нова сила.

След един подобен порив Иван Петрович въздъхна, погледна към клатушкащите се клони на дърветата и навъси черните си цигански вежди.