Фридрих Незнански - Платинената карта

— При такъв вятър риболовът изобщо отпада — промърмори той.

В бялата пластмасова кофичка, изправена до самата вода, припляскваха три малки караса — целият му улов за два часа.

— Провали ми се неделята — отново се оплака Кожухин. — Скапаните синоптици, да пукнат дано!

Някъде зад гърба на Иван Петрович се дочу тихо покашляне. Кожухин се извърна. По разкаляната от дъжда пътечка към него се приближаваше млад мъж с черно яке и вдигната качулка. След като стигна до Иван Петрович, той се спря и весело попита:

— Какво, татенце, не кълве ли?

— Кълве — мрачно отвърна Кожухин. Той не можеше да търпи неканени гости — нито вкъщи, нито сред природата.

„От вас живот няма, уроди такива“ — помисли си Иван Петрович и отново се загледа в плувките. Обаче младежът не бързаше да си тръгва. Зад гърба на Кожухин щракна запалка, а след това го обгърна вонящ тютюнев дим, от който на Иван Петрович му прилошаваше.

„Тоя докога ще се мотае тук?“ — гневно си помисли Кожухин. Изчаквайки още минута, не издържа и се извърна към неканения гост:

— Слушай, момче, да беше престанал да ми светиш, а?

Лицето на младежа не се виждаше заради ниско нахлупената качулка, но по всичко личеше, че той се присмива.

— Иначе какво?

— Ами нищо — отвърна злобно Иван Петрович. — Нервираш ме, не разбра ли?

Лицето на Иван Петрович бе зачервено от гняв. Обаче това въобще не изплаши младока.

— Май не обичате да ви дишат в тила? — ухилено попита той.

Кожухин още повече се навъси и изръмжа:

— Никак не обичам.

Момъкът разбиращо кимна и веднага добави:

— А да ви гръмнат изотзад?

Мургавото лице на Иван Петрович потъмня още повече. Очите му заблестяха, широките му ноздри се раздуха.

— Пошегувах се — бързо рече младежът, преди да го обсипят с псувни. — Шегичка. Добре де, татенце, извинявай. Не исках да ти преча.

Кожухин вече бе готов да се нахвърли върху нахалния пикльо с цялата мощ на своя бушуващ гняв, но той възкликна и посочи с пръст:

— Татенце, май кълве!

Иван Петрович погледна плувките. Една от тях наистина потъна по-стремително отпреди. Иван Петрович се наведе към въдицата, закрепена върху парче бетонна арматура, стърчаща от водата, и сграби пръта. Плувката отново трепна.

— Какво чакаш, тегли! — викна младежът.

— Я млъквай! — изръмжа Кожухин.

Той бързо изправи пръта и се зае да навива макарата. Кордата се опъна. От притеснение по широкото чело на Кожухин избиха едри капки пот.

— Май че е едра! — каза младежът зад гърба му.

Иван Петрович не успя да отговори, както не успя да изтегли и рибата. Силна, тренирана ръка го обхвана през шията и го хвърли във водата. Кожухин падна в изгарящо ледените вълни, но веднага опита да се изправи. Младежът хвана Кожухин за косата и го повлече към стърчащото от глината парче арматура, при това толкова бързо, че Иван Петрович дори не успя да схване какво става с него. Едва когато видя желязото пред себе си, Кожухин осъзна какви са намеренията на младежа.

Ударът бе много силен, но Иван Петрович не изгуби съзнание. Той опита да се изтръгне от стоманените пръсти на младежа, но не му провървя. Непознатият го награби още по-яко за косата и натисна лицето му под водата. Известно време Кожухин бъхтеше с ръце по повърхността, после притихна.

За да е сигурен, младежът изчака още минута, след това отпусна Иван Петрович и псувайки на всички майки студената вода, се измъкна на брега.

Това, което само преди няколко минути бе Иван Петрович Кожухин, сега леко се поклащаше върху вълните. От водата стърчеше прът арматурно желязо, облян с алена кръв.

Младежът изцеди полите на якето си, погледна удавника, след това се ухили и изрита с крак пластмасовата кофичка. Тя се преобърна и ошашавените караси, след като попляскаха по тинестия бряг, се гмурнаха в тъмните дълбини на водата.

— Свободни сте, момчета — тихо промълви младежът и зиморничаво свил рамене, потегли нагоре по пътеката, която го бе довела дотук преди десетина минути.

Следователят от Истринската прокуратура Юрий Алексеевич Мордвинов бе в лошо настроение. Първо, от сутринта ръмеше отвратителен дъжд, който настройваше чувствителната душа на следователя меланхолично. Второ, решил сутринта да пропъди сънливостта си с по-силно кафе, Мордвинов откри, че кутията с нескафе, купена само преди седмица, е вече празна.

„Така ще си докара и сърдечен пристъп“ — помисли си Юрий Алексеевич, унило втренчен в празната кутия. Проблемът бе в това, че дъщерята на Мордвинов, Марина, трето денонощие се бъхтеше над някакъв важен реферат, от който, според собствените й думи, зависело нейното бъдеще. По цял ден Марина се занимаваше дявол знае с какво и едва в началото на нощта засядаше над учебниците и книгите и за да поддържа тонуса си на нужното ниво, поглъщаше по две-три чаши кафе на час.