Фридрих Незнански - Платинената карта

— И рече дядо гатанка — промърмори Турецки. — Костя, имам чувството, че с това дело ще хлътнем до немай-къде.

— Абе сигурно е, че няма да скучаеш. Радвай се, Саня, другите изобщо няма какво да правят, а при тебе на работата краят й не се вижда. Трябва да се чувстваш щастлив.

Александър Борисович се усмихна не особено весело.

— Освен всичко останало вие сте и циник, господин държавен съветник от правосъдието първи клас.

В отговор Меркулов небрежно се ухили.

— Вместо да ме псуваш, по-добре ми разкажи какво е правил в Москва твоят милиардер.

— Като че ли не знаеш. По телевизията само за това се дърлят. Както предполагам ти е известно, мистър Плат е бил голям филантроп и е донесъл в Москва няколко картини на руски и западни художници, закупени на търгове извън Русия. Плат е възнамерявал да ги подари на Третяковската галерия и музея „Пушкин“. Освен това Плат е искал да инспектира дейността на собствения си фонд в Русия. До него са достигнали слухове, че фондацията „Плат“, създадена, за да финансира работата на руски учени, кротко е разграбвана от тукашните й шефове.

— Аха! Струва си да се заеме човек с това!

— Абе за какво можеш да се хванеш — махна с ръка Турецки. — Едва ли би докопал нещо сериозно. И сам знаеш как стават тия неща в Русия — по-добре не се навирай! А и едва ли те ще афишират тъмните си дела по такъв глупав начин. Ясно е, че ще проверя версията, но не ми се струва, че има особен смисъл да се ровя в тази посока.

— А кое би си струвало?

Турецки въздъхна и сви рамене.

— Да знаех, веднага щях да се хвана за лопатата. Както обикновено, щях да се заема с първите три версии, които ми идват наум. Първата е фондът на Плат. — Турецки се приведе в реверанс в посока на Меркулов. — Втората са картините, които Плат е имал намерение да подари на Третяковската и музея „Пушкин“. По някакъв начин може да са свързани.

— А третата? — попита Меркулов.

Турецки сви рамене и каза:

— Разправии на битово ниво.

Меркулов се засмя.

— Какво имаш предвид? Мислиш ли, че Марат Соколов е имал причини за лична неприязън?

— Кой знае — опитвайки се да имитира шефа си, отвърна Александър Борисович. — Може би при предишното си гостуване мистър Плат е напсувал фирменото блюдо на ресторанта. А може би е свалял жената на Соколов.

— Или е отровил любимото му куче — добави Меркулов. — Защо не, провери и това. Милиардерите непрекъснато и навсякъде отравят чужди кучета. И веднага щом приключат с нещо такова, се захващат със съпругите.

— Стига бе! — шеговито възкликна Турецки.

— Ама разбира се!

Турецки направи сериозна физиономия и рече:

— В такъв случай ще възприема версията с кученцето като фундаментална.

По пътя за вкъщи Турецки реши да се отбие в цветарския магазин.

Той избираше цветята дълго и придирчиво. Някои имаха увехнали листенца. Други бяха с прекалено къси стъбла. На трети Александър Борисович не хареса цвета, на четвъртите — аромата. Накрая измъчената продавачка попита:

— По какъв повод ви трябват? За рожден ден или за банкет?

— Нито едно от двете — отвърна Турецки.

— Без повод?

Турецки се усмихна и кимна.

— Без повод.

— А за кого? За приятелка или за съпруга?

— За любимата ми жена — отвърна Турецки.

Продавачката се усмихна.

— Вероятно искате да се сдобрите?

— Защо решихте така? — Александър Борисович бе впечатлен от проницателността на продавачката.

— Като че ли това е единственият случай, в който мъжете стават толкова старателни. Обикновено купуват каквото им падне. Мислят си, че главното е да поднесат цветя без значение какви са.

— За мен има значение — каза Турецки.

— Хм… — Продавачката замислено огледа съдовете с цветя. — Във вашия случай е по-добре да избягвате агресивно ярките багри. Като че ли най-подходящи ще са ето тези рози. Те имат много нежен, психологически неутрален цвят. — Тя посочи букета от големи, цикламенобели рози и добави: — Ако моят мъж ми подари такъв букет, бих му простила греховете за пет години напред!

Турецки се усмихна и каза:

— Опаковайте ми ги.

Той спря на входа на магазина и пое с пълна гръд вечерния въздух на улицата. Ако Турецки бе малко по-внимателен и ако големият ароматен букет от рози не заслоняваше полезрението му, той, разбира се, щеше да обърне внимание на ниския пъргав младеж с черно яке, който, минавайки покрай следователя, за секунда се засуети, преструвайки се, че разглежда табелката с работното време на магазина. Но Александър Борисович бе твърде вглъбен в собствените си мисли, за да обръща внимание на подобни дреболии. А трябваше.