Фридрих Незнански - Голямата игра

Защо ли днес не му вървеше в самолетите? Какво ли го чакаше в Баку? Дали щяха да му дадат охрана? Нали там щеше да струва милиарди долари. А тук животът му не струваше и копейка.

Спокойно можеха да забият кинжала между ребрата му, а когато самолетът започнеше да се спуска, да отворят люка и да изхвърлят тялото му навън. И да разделят помежду си намерените у него пари. Толкова на ръководителя на групата, на изпълнителя и така нататък по веригата…

— Имате ли цигари? — попита вежливо на развален английски новодошлият.

Солонин леко си отвори едното око. Май не се шегуваше. Дали щеше да си опита късмета да го нападне? Какво толкова можеха да вземат от него, един обикновен чиновник, за какъвто се представяше? Три хиляди долара? Мобилният телефон? Най-много да му вземат и носните кърпички. Е, и част от специалното му снаряжение, но така или иначе нямаше да разберат предназначението му.

Виктор щракна запалката и внимателно погледна непознатия. Дали с тази маневра бандитът не искаше да отвлече вниманието му? Или да ангажира ръцете му? Не, като че ли не се готвеше да го нападне, гледаше го право в очите, в стойката му нямаше нищо заплашително, под якето се виждаше добре оформено бирено коремче. След него припълзяха още трима.

Виктор ги почерпи от своите цигари. Те кимнаха в знак на благодарност и допълзяха по-близо, хванали се здраво за сандъците.

— Какво карате? — попита той на фарси.

Те се спогледаха, свиха рамене напълно искрено, явно нямаха представа.

Виктор не настоя. Какво го интересуваше дали дългите сандъци с изтрити надписи са пълни със „стингери“ или някакви управляеми снаряди, предназначени за руските танкове? За него, гражданина, изгубил своето име и местожителство, това нямаше никакво значение.

Двамата със Солонин се бяхме настанили в разкошен апартамент в хотел „Интурист“ в Баку и откровено лентяйствахме.

След пристигането си Солонин искаше да си вземе вана, но се наложи да забрави цивилизованите навици. В огромната вана, по-скоро басейн с позлатени кранове, нямаше топла вода. А вместо студена течеше мътна тиня. Камериерката, изморена възрастна рускиня, която предложи да я наричаме леля Вера, каза, че трябва да изчакаме час-два, след това водата щяла да дойде. Водопроводчикът, чичо Петя, е останал едва ли не единственият майстор за всички тукашни хотели. Останалите се разбягали, щом започнали да избиват арменците.

А тогава чичо Петя бил мъртвопиян. Доста време му трябвало да се освести, когато млади брадати мъже, окичени с оръжие, дошли да го вземат с разкошен кадилак и го закарали в огромния апартамент на някакъв лекар, арменец, известен в цяло Баку. Някакъв идиот стрелял с автомат, пробил водопроводната тръба и цялото жилище било наводнено.

Чичо Петя й разказвал, че банята била оплискана с кръв и той отначало отказвал да работи, но го принудили…

Изтрезнял набързо от гледката, оправил всичко, стегнал каквото трябва и в отплата ония му дали някакви скъпоценности от сейфа на богатия лекар. Чичо Петя не ги запазил — изгубил ги или ги пропил.

Леля Вера ни разказа всичко това седнала удобно в креслото, като заряза чистенето и спря прахосмукачката, която едва-едва работеше. Единственият електротехник на хотела чичо Серьожа бил с чичо Петя — ремонтирали нещо някъде…

Сега нещата се били променили доста. Навсякъде сложили вносна санитарна техника, било пълно със специалисти от Турция (при тези думи Солонин се усмихна и ми намигна, а аз незабелязано му показах юмрука си), но имало адски много работа за малкото останали руснаци. Като тази вана например, от която се отказали турците — не успели да я поправят.

На това място в гласа на леля Вера се прокраднаха патриотични нотки, нещо като чувство на законна гордост заради чичо Петя.

Тя добави, че много се радвала да ни види. Лично тя отдавна да е зарязала всичко и да е заминала, но нямало при кого да отиде, никой не отговарял на писмата й. По-голямата й сестра живеела в Коломна, в комунално жилище, сигурно мъжът й забранил да отговаря, нали и без това им е доста тясно…

И като въздъхна дълбоко, тя се захвана да чисти.

— Хайде, няма нужда — каза Витя. — Тук си е достатъчно чисто.

— А знаете ли колко неприятности ще имам, ако старшата на етажа намери дори една прашинка? — попита леля Вера.

— Какво ще кажеш? — попитах, когато останахме двамата.

— Косата ми настръхва — отговори той, изправи се до прозореца и се загледа навън. — Абсолютно всички са чернокоси. Поне да имаше няколко плешиви, да не говорим за руси. За какви тайни операции говорим? Дори и да се боядисаме, да си сложим лещи… Нищо няма да излезе.