Фридрих Незнански - Голямата игра

— Но защо не ги уволните? Защо не се освободите от тях под някакъв благовиден предлог?

— Защо? — Самед сви рамене и най-сетне остави броеницата си. — По-рано постъпвахме точно така, но по този начин не можехме да наблюдаваме отблизо действията на нашите врагове. Нека работят. Нека мислят, че им вярват.

— Има един проблем — каза Солонин. — Вече доста хора знаят, че сме руснаци, например чистачката. Както и вашите телохранители…

Те се престориха, че не са чули нищо.

— И какво предлагате? — попита Самед.

— Трябва да сме сигурни в тях — рече Солонин.

— Моите хора вече неведнъж са имали възможност да ме предадат — отговори Самед. — Те са доказали верността си. Нали не съм ви разказвал за втория опит да бъда отвлечен? — обърна се той към мен.

— Не — кимнах аз. — Но вашите думи не са достатъчни за нас. Трябва да бъдем съвсем сигурни.

— Добре, двама от тях, двама от братята, загинаха. Разбирате ли?

— Техни братя? — погледна охраната Солонин.

— Да, техни братя — потвърди Самед. — Майка им е моя дойка. Това означава нещо, нали? Всички сме откърмени от една майка. Те воюваха достойно в Карабах под ръководството на полковник Сюлейманов, той ги награди, а после ги предаде. И те изхвърлиха ордените му! — В гласа му зазвъня обида заради неговите хора.

— Вярвам ви — кимна Витя, без да променя изражението на лицето си, но беше ясно, че тирадата на Самед му направи впечатление. — Мисля, че чистачката, която работи тук, няма да ни издаде. Но може да се изпусне пред когото не трябва.

— Искате ли да я махнем? — попита Самед.

— Точно така — кимна Витя.

— Ти в ред ли си? — възмутих се аз.

— Не се изразих точно — каза той. — Нека да я пратим там, където тя искаше да отиде. Говоря за град Коломна, край Москва. Там ще й купите гарсониера. И колкото по-бързо, толкова по-добре. Това е едно от нашите условия.

Самед не бързаше да отговори, гледаше изпитателно Витя, после тръсна глава.

— Страшни сте! — каза той като истински московчанин. — Смятайте, че вече е там. Това ли са всичките ви условия, или ще има и други?

— Ще видим — уклончиво отговори Витя. — Добре ще е да имаме кола.

— Тя вече чака пред хотела — рече Самед. — Ето ключовете.

Солонин влизаше в ролята на мой началник и личеше, че му харесва. Просто се радваше, че може малко да ме покомандва.

Самед се намръщи, размени поглед с момчетата си. Те кимнаха: ще бъде направено.

— Нали разбирате, вашите действия са абсолютно неформални, не трябва да има никакви контакти с официалното следствие. През нощта ще се постараем… — Самед погледна младежа, който стоеше най-близо до него — правилно ли съм разбрал, Махарам? През нощта ще се постараем да направим ксерокопия на документите от прокуратурата. Макар да съм сигурен, че само заличават следите.

— Поне малко информация — помолих аз. — В каква посока и по кое време се е движил братовчед ви? Кой е можел да знае маршрута му? Изобщо колко дни са минали оттогава?

— Не знам. — Самед сви кръглите си рамене. — По това време бях в Москва.

— Но нали ми разказвахте някакви подробности — напомних му аз.

— Да, да. Две деветки и бяло волво — спомни си той. — Но това са слухове. Общото впечатление е, че е станало на площад „Ахундов“.

— Още един въпрос — казах аз. — Може ли да ползваме услугите на лабораторията по криминалистика? Поне чрез вашия човек, който трябва да ми звънне утре. Новруз Али-заде, ако не греша…

Самед се замисли.

— Не мисля. По-точно не зная на кого може да се разчита там… Единственото, което мога да ви обещая, е вашите материали да бъдат доставяни в Москва и възможно най-бързо да се изследват във вашите лаборатории срещу заплащане. По този въпрос още няма постигната договореност, но едва ли ще възникнат проблеми. Нещо друго?

— Чеченците — каза Солонин. — Чувал съм, че се чувствали добре у вас?

— И на мен не ми харесва — въздъхна Самед. — Но такава е реалността. Президентът не може да не се съобразява с общественото мнение. След като в Баку загинаха десетки мирни граждани при влизането на съветските войски, след помощта, която Русия оказа на сепаратистите в Карабах…

Гласът му трепереше от вълнение. Сега пред нас стоеше не милият азербайджански младеж, прекарал целия си живот в уютен апартамент на Арбат, а воин на Аллаха, очите му искряха от праведен гняв.

— Не се горещете — рече спокойно Витя. — Исках друго да попитам. На път за насам ми се наложи да предотвратя отвличането на самолет от група чеченци. Те много точно ме идентифицираха като руснак. Предполагам, че вече са на свобода. Не се съмнявам, че са тук, защото се бяха запътили към Баку. Какво ще стане, ако ме познаят? Единият от тях се казва Ибрахим Кадуев, едър мъж с дълга брада. Ако го срещна и той реши да се държи невъзпитано, непременно ще му я поскъся. Но това ще се отрази на прикритието ни.