Фридрих Незнански - Голямата игра

Отвън се чу автомобилна сирена и ние надникнахме през прозореца.

— Що за птица пристига? — попита Витя и показа автомобилния кортеж, който вече спираше пред нашия хотел. — Да не би да идва самият президент?

— Не, този път не е той — отговорих, като видях познатата фигурка, която бързо си проправяше път към входа на хотела, заобиколен от неколцина здравеняци с разкопчани палта. Те се опитваха да го прикрият, като се озъртаха към прозорците и покривите на съседните сгради.

Разбира се, Самед Асланович бе уязвим за всеки снайперист с добра винтовка. Би трябвало да се движи с широкопола шапка и охраната му да бъде облечена по същия начин. Макар че нямаше никаква гаранция, че това може да обърка някой професионалист…

— Най-после — казах аз. — Сега всичко ще се изясни.

— А кой е този? — Солонин посочи надолу.

— Само не отваряй прозореца — предупредих го аз. — Могат да го възприемат като заплаха. А още не си се научил да се измъкваш от куршумите, дори когато идат отдолу… Те пазят този човек като зеницата на окото си. В негово лице виждат светлото бъдеще на управляващия клан. Умно момченце, местното дете чудо, нищо че минава двадесетте. Предпочитат да го държат в Москва, докато боричкането във върхушката тук затихне. Той е роден в Москва и е прекарал там цялото си златно детство. На два пъти за малко да го отвлекат като братовчед му, заради когото сме тук.

В този момент на вратата се почука.

— Влез — извиках аз, а Виктор застана до прозореца и скръсти ръце на гърдите си, същински лорд Байрон, на пътешествие из екзотичните градове и страни.

В стаята първи влязоха, по-точно връхлетяха, няколко млади мъже с блеснали погледи и разкопчани палта, което вече бях успял да забележа.

Един от тях блъсна креслото и то се сгромоляса на пода, останалите извадиха пищовите си и приклекнаха, пребледнели от страх.

Театър, нищо повече. Изглежда, бяха изучавали занаята по някой видеофилм. Витя Солонин можеше да ги изпозастреля, без да мръдне от мястото си.

След като се убедиха, че опасността е преминала, те сложиха креслото на мястото му и застанаха сконфузени до вратата, като направиха път на уважавания и дългоочакван Самед Асланович да влезе в стаята.

Той недоволно измърмори нещо по техен адрес и вяло ми подаде ръката си, която на всичкото отгоре се оказа потна.

— Харесва ли ви тук, Александър Борисович? — попита той, след като му представих Солонин.

— Все още не сме видели дървеници, но няма топла вода — отговори вместо мен Витя. — А телевизорът — той кимна към гигантския „Панасоник“ — хваща само една програма, и то религиозна…

— Това може да се уреди — отговори Самед Асланович и погледна един от телохранителите си, явно те му бяха момчета за всичко. — С топлата вода е по-сложно. Можех да ви предложа резиденцията на Външно министерство извън града, но се опасявам, че е по-добре да бъдете пред погледите на всички.

— Разумно — кимна Витя, докато разглеждаше госта с интерес. — Ако не искаш да те търсят, старай се да те виждат.

— Ето ви паспортите, препоръчителните писма и шофьорските книжки — уморено занарежда Самед Асланович.

По негов знак ни връчиха една папка, в която се намираха изброените документи.

Доста се изненадахме, като си видяхме снимките на документите — кипрехме се в смокинги и с папийонки, макар че по мои наблюдения Витя не си падаше по подобни тоалети.

— Сега компютрите правят чудеса — каза Витя в отговор на въпросителния ми поглед. — Мога да те пъхна в кралска мантия или да ти сложа шапката на Мономах. А ти твърдеше, че тук кибернетиката още не била на мода.

— Така е — отговори Самед Асланович, — документите ви са правени в Москва.

Произнесе „Москва“ с такава носталгия, че дори Солонин, който го виждаше за първи път, усети колко чужд се чувства тук, колко много иска да напусне новата си родина и да се върне там, където наистина се чувстваше у дома.

Може би в Москва се забавляваше с руски момичета, но във всички случаи му беше забранено да се жени за тях. Той не принадлежеше на себе си, беше длъжен да пази чистотата на древната си кръв, макар древната история на рода да бе доста съмнителна и в началото й да стоеше бивш генерал от КГБ.

Не ми се вярваше московските красавици да се втурнат към този отпуснат и женствен младеж, дори и да имаше перспектива да седне на азербайджанския трон.

— И така, аз съм Майкъл Къриган, пълномощен представител и член на съвета на директорите на компанията „Гълф“ — погледна документите си Солонин. — Ами ако проверят?