Фридрих Незнански - Отписаният

Така си разсъждавах, докато пътувах към дома на Горюнов на адреса, който ми продиктува.

Живееше близо до Министерството на отбраната. Апартаментчето — две стаи в сталинска кооперация, с тавани като в православен храм — сводести и лошо измазани и боядисани.

Дълго не отваряше, а когато най-сетне вратата се отвори, край мен се изниза висока хубавица. Тя се смееше и гледаше домакина — невисок, набит младеж със светла зализана коса. Беше по тениска и шорти, може да бяха и гащета.

— Заповядайте, Александър Борисович, не се притеснявайте. Вече свършихме — каза той високо, като се отмести и ми направи място да вляза в коридора.

— До утре ли? — кимна момичето вече пред асансьора.

— Утре не мога! — съобщи високо, да го чуе целият вход. — Утре трябва да ходя в министерството.

Успях да я огледам. Никога нямаше да помисля, че толкова представителна и ефектна девица, същински фотомодел, ще се съблазни от такъв невзрачен дребосък.

— Представяте ли си, не мога да я изпъдя — рече той вече в стаята, където в мен се вторачи огромният тъмен екран на телевизор. Той напомняше окото на умряла риба, станало квадратно от ужас. — Непрекъснато искаше да разбере кого очаквам. Ревнива като Дездемона, на която Отело изневерява.

Докато говореше, оправяше нещо по дивана, събра и бездруго смачкания чаршаф и го пъхна в шкафа.

— И затова не можах да разтребя за вашето идване.

Докато подреждаше и разказваше всичко това, той се задъхваше.

А аз вече се бях изморил да се учудвам на видяното. Генерал Тягунов, когото съм виждал само два пъти по телевизията, без да успея да получа разрешение за разпита му в моя кабинет, бе пълна противоположност на този тук. Не правеше впечатление на толкова суров войвода. Един добричък чичко с широки лампаси, който сигурно обича да си поспива след обилен обяд.

— Харесвате ли телевизора ми? — попита Горюнов.

— Никак! — побързах да кажа от страх да не вземе да ми го подари. А аз няма да знам какво да правя с подаръка. — Прекалено е голям за малка стая. Приковава цялото внимание…

— Моите приятели го харесват. — Домакинът сви рамене. — Кафе, джин с тоник?

— Нито едното, нито другото — поклатих глава и затърсих къде да седна.

Всички фотьойли бяха заети с нещо. Дънки, измачкана риза, някакви недопити чаши. Бардак, а не жилище на човек, който е помощник на заместник-министъра на отбраната.

Той улови погледа ми.

— Извинявайте, у дома е пълен бардак, затова ви предлагах да се срещнем в някой нощен клуб — единственото приятно за общуване място. В другата стая е още по-зле, все се каня да ремонтирам.

Той подреждаше набързо. Почистването му се състоеше в следното: да свали всичко от фотьойлите върху светлия килим, покрит с някакви петна.

Най-сетне седнах. Май вече разбрах как трябва да се държа с този юнак. Как да не му позволя да ме шашне. Главното е да не чакам какво още ще изтърси и да не се учудвам на нищо.

— Изглежда, имате косвено отношение към армията? — попитах.

— Не съвсем… — отвърна разсеяно той.

— Ще ми обясните ли все пак за какво ще разговаряме? — попитах аз.

— Един момент! — Той притисна ръце до гърдите си. — Никак не можех да я изпратя. С другите е по-лесно. Ще стане сутринта, ще свари кафе, ще измие пода, съдовете и ще си отиде тихо, да не ме събуди. Ах, тези момичета от нощните клубове! Всички са толкова различни. Май ме попитахте дали съм служил?

— Точно така — кимнах. — Да започнем оттам.

— Това беше условието ми пред Генадий Матвеевич, когато ми предложи да му стана помощник. — Първо трябва да се уволня от редовете на въоръжените сили. Та аз съм изминал славен път — от редник до прапоршчик.

Марк Аврелий е казал: нашият живот е това, което мислим за него. Сергей Горюнов смяташе, че животът си играе с него, по-точно — кокетничи като девица, която прекрасно съзнава как ще завършат нейните откази и упорство и само печели време.

Рано или късно той трябва да получи щастливия си жребий.

Така беше, когато постъпи в Московската консерватория. Казваха, че уж имал прекрасен глас, че е артистичен, пластичен и непосредствен. Предричаха му блестяща кариера на оперен певец.

Но много хубаво не е на хубаво. Започва да пречи. Момичетата се лепяха за него, перспективния, но той си избра Леночка от съседния курс, също вокал, дъщерята на заместник-ректора. Не може да се каже, че тя се отличаваше с нещо особено сред колежките си, освен със знатния си произход. Когато носеше цветя на Леночка, чуваше зад гърба си местните красавици да казват, че дамата му била „черна чума на бял кон“.